Отровно бъдеще

Глава 39

Елена

Слънцето се биеше в лицето ми. Бореше се с ината в мен. Не, защо ми е да се събуждам? Не е ли рано сутрин, днес не съм на работа. Сигурна съм че си бях взела почивен ден. Болеше ме главата, пък и Катерина искаше да я заведа на пясъчните фигури в Бургас. Имаше нова построена на Маша и Мечока. Пък и Калоян щеше да се заема със задачата да я занимава докато се наспя. Поне веднъж. Още мъничко ми трябва.

Ръчичка се протяга към бузата ми, милва ме. Гали ли гали, малка е ръчичката. Пухкава, нежна. Сякаш те докосват перли и пчелички, ухаещи рози и глухарчета.

- Мамо, събуди се.

Още мъничко Кате, дай ми пет минути. Кафето дали беше готово?

- Мамо, не умирай.

Тервел

- Еленаа! - изревах високо и стиснах шибаната кожена тапицерия на седалката. Усещах сълзите по лицето си, коленете ми бяха омекнали. Бях уплашен както никога досега. Бях толкова шибано уплашен, защото гледах как се погубва предницата на автомобила, навлиза рязко в ъгъла и разделя колата на две, пръсвайки предното стъкло.
Ръката на Елена се бе подала, косата и се бе разпиляла извън предното стъкло, по изкривената ламарина. Исках да крещя, да рева, мамка му, да моля на колене да не е мъртва. Господи, Катерина. Колата не бе достигнала смазване назад, но е много възможно да се е ударила от самия сблъсък. Главата? Счупила ли е някоя кост?

- Крайно време беше, братко. - гласът на седемте ми ада зазвуча измежду клаксоните на пътя. Вратата все още зееше отворена, затваряше се и се отваряше. Шофьора на колата опитваше да изпревари другите коли, крещеше на Александър да ме застреля вече. Но кучето беше на съвсем други мнения. Защо още не го правеше? Защо просто не ме гръмне и да си начеше крастата? О, разбирам защо. Искаше да видя всичко това. Искаше да събере в бурканче тези сълзи, да си капва по една капка всяка сутрин в кафето си от тях. Искаше да страдам.
По дяволите, защо Петър просто не го бе хвърлил в някоя канафка. - Знаеш ли, последния път в който те видях да плачеш бе когато ни взеха от онази къща на старицата. Когато ни разделиха, ти седеше с навлажнени очи, но не проля повече. Седеше и гледаше напред, беше те страх да се обадиш. Пак аз трябваше да се боря, да ги моля да ни пуснат.

- Млъкни. - предадох гласа си на нищожно ниво, всичкия бого дух от мен се изнизваше като пара. Елена и Катерина бяха мъртви. И причината за тази вина беше изцяло моя.