Глава 37

416 32 11
                                    

Елена

- Това е лудост.

Думите се отрониха от устните ми, когато вече бях на върха да се побъркам. Или този Александър говореше глупости, или те наистина бяха брата. Обаче Тервел никога не беше споменавал този човек? Как беше възможно да се появи от нищото и да се представя като негов брат. Та това звучеше като някаква приказка. Силно ми се искаше този човек да преувеличава, или пък кой знае, да е луд, но не и да споделят наистина една кръв.
Това правеше и положението по-зле. Първо че ако му бе брат, Тервел можеше да се замисли дали да отнема живота му в замяна на нашия, което всъщност звучи абсурдно. Не, той няма да го направи. Пък и както изглежда, отношенията им не са никак добри. Та те са на път да си откъсат очите. Личеше си колко много недоизказано има между тях. Те деляха повече от това, което изглеждаше, нали?

И въпреки всичко, той така и не ми бе казал. Не ми бе казал, че човека искал да ни навреди, бе собствения му брат. Дори не беше отварял никаква пролука към миналото си с него. От колко малки е трябвало да се разделят, че той за избута спомените си дотолкова навътре в съзнанието си?
Аз дори да си го помисля бе невъзможно. Явно този човек, макар години, не, цял живот да съм прекарала с него, винаги криеше някоя друга тайна, която винаги се оказваше най-отровната.

Катерина се размърда в скута, обвивайки ръце около корема ми все още сгушена под палтото на Тервел. Дали бе усетила, че бях на предела си? Дали ми личеше бледостта?

- Нека проведем разговора на спокойно място, какво ще кажеш? - Александър рязко се отдръпна от хватката на Тервел, давайки знак на четирите мъже около него да заобиколят Тервел. Двама от тях тръгнаха към нас и рязко сграбчиха китките ми, изправяйки ме мигновенно на крака. Единия от тях взе Катерина на ръце, която веднага хлътна бузи и започна да вика името ми.

- Пуснете я, мамка му, дайте я до мен! - изревах мятайки ръце назад в опит да ударя булдога, но получих рязко изкривяне на ръката зад гърба си. Превих се от болка, стискайки зъби.

- Заклевам се, ако не ѝ пуснеш ръката ще те убия. - предупреди Тервел със студен тон, от който даже аз настръхнах. Представях си сцената, и всъщност, дали от умората, обаче идеята ми хареса особено много. Не, аз наистина полудявах.
С Александър се спогледаха за момент, но явно Тервел сам по себе си бе доста убедителен, затова само със знак вече ръката ми бе прихваната по леко, колкото да не избягам. Бях готова да направя опит за ритник между краката, но погледа на Тервел ме спря. Не е добра идея, казваше ми. Да, мамка му, знаех, че не е, но не можех да чувам писъците на детето си, което ме викаше от колата. Когато мъжа се наведе за да я остави на седалката, тя лупна главата му с юмрук, което го накара да забрави за наредбата и изкриви изражение. Бях сигурна, че ако не бях взела решение да ритна мъжа зад себе си, онзи щеше да я удари.
Затова взех цялата сила в себе си и скочих на врата на мъжа до Катерина, изблъсквайки го от нея. Това не продължи дълго преди той да успее да отвърже ръцете ми от шията си и притисне тялото ми до колата готов да докосне дулото на пистолета.

Отровно бъдеще Where stories live. Discover now