Bad Boy | C.D.

Августска нощ

Потръпнах от студа по пътя за вкъщи. Беше средата на август, но в Лондон беше необичайно студено. Преместих се тук преди седмица заедно с майка ми. Баща ми загуби живота си в катастрофа преди 4 години. Още тогава майка ми поиска да се приместим, но аз отказах. Не бях готова да загърбя спомените си и да започна отначало. Или може би не бях готова да приема, че никога повече няма да го видя, че неделя сутрин, когато се събудя няма да го намеря в кухнята, правещ своята ,,специална закуска" и слушащ някоя стара песен, която едва ли днешното поколение знае, че съществува. Не можех да приема, че е мъртав. Но сега вече приех реалността и съм готова за един нов живот.

Започнах да работя в една малка библиотека. Обичам книгите, а и заплащането беше добро. С майка ми си намерихме триетажна, уютна къщичка с прекрасна градина.

Отчаяно се надявах да се прибера възможно най-скоро. Освен, че беше ужасно студено, поради което,  носа ми беше по-червен от домат, беше и тъмно. Побиваха ме тръпки, докато минавах през главната улица. Видях група пияни момчета и моментално се обърнах на страни, поемайки в обратната посока. Мириса от цигари и евтин алкохол се носеше от тях и веднага усетих как започвам да имам главоболие.

-Хей, почакай красавице! Къде си се забързала така?-чух викащ, момчешки глас. Игнорирах го и продължих да ходя по-бързо, искайки да се махна възможно най-скоро. Чух стъпки, които ме преследваха.

Да се забавя толкова след работа беше лоша идея. Поне се радвам, че сутринта реших да сложа кецове, а не токчета. Чух как стъпките ме приближават и виковете им стават по-силни, и започнах да спринтирам. Нямах идея къде отивам, но знаех, че за мое добро трябва да се махна оттук възможно най-скоро. Завих на ъгъла и ахнах, когато тялото ми се удари в нечие друго. Лицето му беше скрито от тъмнината, но лунната светлина ми позволяваше да видя, че определено е момчешко тяло. От него също се носеше миризма на цигари и си помислих, че тази вечер ще ми се случи нещо ужасяващо. Но тогава той застана пред мен, закривайки ме от човека, който ме преследваше.

-Далас- каза задъхано, преследвачът ми с нотка яд в гласа си.

-Остави я!-каза спасителят ми, ако мога да го нарека така. Гласът му звучеше властно.

-И защо да го правя!- каза преследвачът.

-Защото е моя!-отговори Далас. Какво трябваше да означава това? Както и да е, човекът, който ме преследваше си тръгна. Далас се обърна към мен и най-накрая можех да го огледам. Имаше изразена челюст, плътни, пухкави устни и невероятни лешникови очи.

-Как се казваш?-попита и наклони главата си.

-Скайлин. Ами ти?-попитах и го погледнах в очите.

-Камерън.

-Ъм благодаря, че ме спаси.-той поклати глава.

-Хайде, ще те закарам вкъщи.- каза той. Колкото и да исках да не съм сама, не бях сигурна дали да тръгна с него е добра идея.

-Ъм благодаря, но мисля да походя.- той само ме погледна и започна да се смее.

-Да походиш?-погледна ме невярващо- Да не искаш пак да срещнеш някой пияница и този път да няма кой да те спаси?-сведох глава. Той беше прав, не се знае какво още може да ме сполети.

-Е, идваш ли?- аз само кимнах с глава.

Той тръгна и аз го последвах. Спряхме пред колата му и той ми отвори вратата. Настаних се и той също се качи в колата си. Казах му къде да кара и той потегли. През целия път си мислех за случилото се. Как похитителят ми се отказа толкова лесно? Явно се страхуваше от Камерън. Не знаех дали е така, а щеше да бъде грубо да го попитам.

-Стигнахме.-каза той, изваждайки ме дълбоките ми мисли.

-Благодаря, че ме докара.-казах и се обърнах към него. Той кимна.

Слезнах от колата и тръгнах към входната врата.

-О, и Скайлин?- бях точно пред входната врата, когато го чух да ме вика. Обърнах се към него.-Ще се видим.-каза, запали колата и потегли.

Влязох бързо вътре, внимавайки да не събудя майка си. Стигнах стаята си и се хвърлих върху леглото си. Какво трябваше да означават думите му? В какво се забърках? Кой всъщност беше Камерън Далас?

Авторска бележка

Ето я и новата история!! Има ли някой на който му допада?