ANGEL IN DEVIL SHELL (BG)

6.¤Животът ми се обърква все повече и повече¤

За пореден път избягах от училище. Не можех и секунда повече да издържа там. Веднага след като онова момиче ми обясни за какво всички ме обвиняваха и че Ник вече не беше сред живите, избягах така, сякаш дяволът ме беше подгонил!

Тичах през тълпата от хора, които чакаха на спирката, с качулка нахлупена на главата ми и глава сведена към земята. Сълзи не спираха да се стичат от очите ми. Лоши мисли не спираха да мъчат главата ми. Усетих как добре познатата депресия ме завладяваше...

Не след дълго стигнах до блока, в който живеех. Съвсем леко надзърнах изпод качулката си и огледах паркинга. Колата на баща ми беше точно отпред. Беше се прибрал. Само това ми трябваше. Да ме разпитва защо бях припаднала и защо сега бях тъжна. Знаех, че нямаше да спре, докато не получи точните и верните отговори, защото беше адвокат. Също така бях сигурна, че той не вярваше на теорията на майка ми, че бях припаднала нарочно.
И ето че изникнаха още проблеми за които да се тревожа.

Вдишах дълбоко преди да вляза и отключих вратата. Беше много тихо. Навсякъде ставаше ужасно течение и пликчета хвърчаха из целия апартамент. Бързо отидох да затворя прозорците. И точно, когато се канех да затворя този в моята стая, го видях отново. Онова същество, онова страшно емо момче, онзи който ме караше да страдам в съня ми. Но този път не беше сън. Всичко си беше една гадна реалност.

Той стоеше от външната страна на прозореца, беше стъпил на парапета и ми се усмихваше с онази гадна дяволска усмивка. Не можех да помръдна от страх. Той забеляза, че не бях способна да му навредя по какъвто и да е начин и затова с бавни движения избута прозореца и влезе в стаята. В мига, в който докосна пода, усетих адска болка на бузата ми. Белегът направо ме изгаряше.

Паднах на земята и едва- едва промълвих:

- Мо-моля те, не- не ме наранявай.

- О, мила моя. Не се тревожи. Ела при мен, нищо няма да ти сторя. Искам да си припомниш колко хубаво ни беше заедно. А после искам и да си спомниш какво ми причини!- каза той с леко яростен тон в гласа си.

- Н- нямам представа за как-во говориш.- опитах се да му кажа аз, като все още притисках изгарящия ме белег.

След това той не каза нищо. Просто отиде до леглото ми и легна. Направи ми знак да отида при него, но аз не помръдвах от мястото си.

- Знаеш, че ако не стане с добро, ще стане с лошо, нали?- промълви той и пак ми направи жест да легна до него.

Само че аз пак нищо не направих. Страхът буквално ме убиваше отвътре. Никога през живота си не бях се чувствала толкова уплашена.

- Ами добре, щом така искаш. Но смятам в този момент да те измъчвам само психически. Има време и за физическото страдание, което те очаква.

След това внезапно стана, но не се насочи към мен, а към отворения прозорец. Качи се на парапета и скочи. Не знам защо, но се изплаших и бързо отидох да проверя дали се беше самоубил. Надявах се да беше така. Започнах трескаво да се отглеждам надолу, но от него нямаше и следа. Не знаех дали да се радвам или да се страхувам. Бях объркана, но все още чувствах повече мъчителния страх.

Не знаех какво да правя и се проснах на леглото. И тогава изведнъж някакви листчета паднаха от завивката. Събрах ги от земята и започнах да ги разглеждам. Бяха черно- бели снимки. На първата имаше някакви непознати хора, седнали на тревата, със сандвичи в ръце. Явно са си правели пикник. Внезапно различих най- дясната фигура в снимката. Беше момчето. Изглеждаше доста щастливо.

Следващата снимка беше на някаква група ученици, може би в музей. И пак най- отдясно се забелязваше момчето. Този път обаче беше в лошо настроение, сякаш току що бе плакал.

И дойде ред и на последната снимка. Още щом я погледнах, ченето ми увисна. Сърцето ми започна да бие по- бързо. Ръцете ми се изпотиха. Хвърлих я на пода и започнах да пищя. Не, не това не беше възможно! Нямаше как да е!
На снимката имаше легло. А на леглото бяхме аз и момчето. Той беше легнал, а аз се бях сгушила до него. Ръката ми беше на сърцето му. Неговата беше на гърба ми. И двамата се гледахме мило и влюбено, сякаш се обичахме от цяла вечност!
//////////////////////////////////////////////

Мисля, че тази глава се получи хубаво, понеже се случват доста неща. Съжалявам, че не бях публикувала отдавна. Дължа огромна благодарност на всички, които харесват книгата ми! Без вас изобщо нямаше да седя и творя истории. <3 <3 <3
~VesiBlack~