ANGEL IN DEVIL SHELL (BG)

20 ¤Може би Крис имаше чувства към мен?¤

Събудих се объркана. Беше студено. Леле, какъв сън само бях сънувала!

Отворих очи и едва можех да различа нещо. Освен...освен един надгробен камък. И още един. И още един.

И тогава осъзнах гадната истина. Това не беше никакъв сън. Наистина се намирах в Гробищния свят.

- Е, най- накрая се събуди!- извика ми познатия глас на Крис зад мен.

Аз се обърнах рязко и само му кимнах леко.

- Надявам се през тези десет часа в които спа, да се досети за миналото. Да си спомни за мен и как ме измъчваше!

Не знаех какво да му кажа. Истината беше, че нищо не си спомнях. Защото не бях там! Но нямаше как да му го кажа, защото така само щях да го раздразня още повече.

- Аз...ами все още много не си спомням да съм участвала в гадното ти минало- казах притеснено и с поглед забит в земята.

Очаквах да започне да ми крещи, дори да ме удари, но за щастие той просто седна до мен и въздъхна дълбоко.

- Виж, и аз съм объркан, и аз се чудя как може да си тук, като те обезглавих преди век, но както аз съм тук, така и я явно ти. Трябва да си спомниш!

Той ми говореше много по- спокойно отпреди.

Внезапно някак страхът изчезна от мен и съвсем неочаквано му извиках мислите си, които ме беше страх да му кажа:

- Не мога да си спомня по дяволите, защото не съм била там! Не разбираш ли?!

Той леко се стресна от тази моя реакция и тъкмо щеше да започне да ми крещи, когато изведнъж смелостта още повече нахлу във вените ми и преди да ми е извикал каквото и да е, аз продължих:

- Не ми ли вярваш?! Толкова ли си сляп?! Нямам никаква вина за миналото ти! Не съм била там! А дори и да бях, никога нямаше да ти сторя подобно нещо! Аз и муха не бих наранила, а камо ли човек и то чувствата му! Защото мен са ме наранявали хиляда пъти, разбираш ли?!- вече плачех и едва се сдържах да не рухна цялата- Аз съм толкова крехка и хората винаги са се възползвали от това! Винаги са ме мачкали незаслужено! Винаги съм страдала!

Сълзите ме задавяха и замъгляваха зрението ми, но можах да видя реакцията на Крис, реакция която не бях виждала у него никога досега. Той гледаше така, сякаш страдаше заедно с мен. Сякаш ме разбираше и може би ми вярваше. Но това не ми пукаше! Заради този идиот живота ми се влоши още повече. Заради този идиот смъртта в момента беше най- голямото ми желание!

Той се приближи до мен и ме прегърна, опита се да ми каже нещо и може би да ме успокой, но аз започнах да го бутам и да се съпротивлявам. Но той ме държеше здраво.

- Остави ме намира, копеле такова! Заради теб се случи всичко това! Заради теб!- започнах отново да му викам през сълзи.

- Моля те, успокой се!- за първи път ме умоляваше той- Не знаех, наистина не знаех че и ти си страдала толкова много. Тихо...спокойно...всичко ще бъде наред...

Крис ме успокояваше?! Но как?! Допреди малко ми крещеше и си играеше по ужасен начин с чувствата ми, а сега ме беше прегърнал, галеше ме по косата и ми шептеше че всичко щеше да се оправи.

Аз незнайно как, но внезапно спрях да се съпротивлявам и се отпуснах в ръцете му. Защо го правех?! Та той беше демон?! Демон, който ми беше сторил ужасни неща!

Но си признавам, хареса ми. Хареса ми да ме гали и да ме успокоява. Чувствах се някак...защитена?! Но как?! Защо?!

Внезапно той ме пусна и го погледнах в очите. И в неговите, точно както в моите се четеше онова объркване.

Не знаех какво да правя, затова седнах обратно на надгробния камък, осъзнах се и внезапно пак с онзи мой уплашен тон го попитах тихо:

- Защо го направи?

- Кое?- попита ме рязко и гадния му тон се върна.

- Защо ме прегърна? Защо ми говореше толкова...мило?

- Аз...не знам. Но това не е важно- каза раздразнено, но този път в гласа и поведението му се четеше и друга емоция, объркване и леко притеснение- Забрави последните минути, ясно?

Сега той беше този, който гледаше в земята и се чудеше какво да каже.

Внезапно изрита един от надгробните камъни, при което ме накара да подскоча и стария ми страх се върна. След това рязко се обърна към мен с яростен поглед и очаквах да ме удари. Но вместо това той просто каза:

- След малко се връщам.

Нервно се обърна към гората и започна да тича към нея. Скоро се скри зад дърветата и ме остави сама. За първи път ме остави.

Но аз нищо не направих. Просто си седях там и размишлявах за всичко. За цялото страдание, което беше причинил Крис в живота ми. И за днес, за преди малко, за онази прегръдка и нежните думи, които се изтръгнаха от устата му. Нещата не се връзваха изобщо. Нямах престава защо го направи. Или имах?! Защото докато се бях сгушила в него, бях усетила сърцето му, което туптеше силно, така сякаш...така сякаш му бях ценна. Сякаш означавах наистина нещо за него. Сякаш може би имаше чувства към мен, поне малко...