ANGEL IN DEVIL SHELL (BG)

9 ¤Горе беше по- големия ад¤

Започнах да се изкачвам нагоре по стълбата. С всяка крачка страхът ми нарастваше. Имах чувството, че неживото момче щеше да ме настигне всеки момент.
Изкачвах се цяла вечност. Чувствах, че никога нямаше да успея да стигна горе. Че умората ми и безсилието ми щяха да ме повалят всеки момент. Че той щеше да ме убие.

Вече мислех че нямаше смисъл да се катеря повече, защото дори и да стигна горе, дори и да оцелея, просто щях да се тръшна на леглото, да завра глава в шепите си и да продължа да плача. И така докато не събера смелост и накрая не се самоубия...

Но скоро погледът ми бе привлечен от слаба светлина, идваща отгоре. Бях близо. Чувствах се така, сякаш съм била в ада и сега се изкачвах към рая. Само дето в случая горе ме чакаше още по- гаден ад.

С последни сили прехвърлих двата си крака и се озовах в стаята си. Светлината веднага ме заслепи. Поех си дълбоко въздух. Имах чувството, че час съм седяла без въздух в някой дълбок басейн. Колко ли бях стояла долу?

Точно се канех да отида до бюрото си и да погледна колко беше часът, когато погледът ми беше привлечен от друго. Вратата на стаята ми беше изкъртена. Нямаше я. Цялата стая беше разхвърляна. Сякаш някой крадец, който е търсил наистина ценно нещо е бил тук. Уплашено извиках майка ми. Нямаше отговор. Взех телефона си. Показваше 13:47, сряда. КАК ПО ДЯВОЛИТЕ?! Та аз много добре си спомнях, че паднах в онази дупка в понеделник. Не беше възможно 2 дена да бях седяла долу! Нали?!

Започнах леко уплашена да обикалям апартамента. Нямаше никой. Е, всъщност само майка ми търсех, понеже баща ми беше в командировка.

След няколко минути, окончателно установих, че в апартамента нямаше никой. Но цялата ситуация изглеждаше така, сякаш майка ми я нямаше не по нейно желание. Сякаш е била отвлечена. Отворена беше входната врата, всички прозорци и като цяло всички врати или шкафове в къщата. Беше странно. Плюс това забелязах и още нещо, което ме накара да се уплаша. Дневникът ми го нямаше. Най- ценната ми вещ, в която бях записвала всичко, което ми се случваше още откакто започнах гимназията. Беше пълен с всякакви тайни, чувства и емоции. Пазех го с живота си! А сега беше изчезнал.

Седнах на леглото отчаяна, защото не знаех какво да правя. Наистина нямах представа как да продължа. Как да се съвзема от всичко. Как да повярвам, че всичко това което ми се случваше беше истина.

Но нещата не спираха да се влошават още повече с всяка изминала секунда.

Внезапно телефонът ми извибрира. Бяха от 112. Взех го и забелязах, че ръката ми трепереше.

- Ало- плахо казах аз.

- Добър ден, Рейвън Стюарт?

- Да, аз съм, кой се обажда?

- Аз съм полицай Форбс, обаждам се от 112. Искам да ви съобщя една лоша новина относно майка ви.

Когато чух това се заковах на място! Не, не можеше да е истина! Първо Ник, сега и тя! Не, не, не!!!

- Какво се е случило?!- почти изкрещях аз

- Ами госпожа Стюарт е изчезнала от два дена. Опитахме се да се свържем с вас преди час още, понеже са изминали 48 часа и майка ви бе обявена за изчезнала от неини колеги и познати. Искахме да знаем ако имате престава къде е отишла?

- Не, наистина не знам къде може да е. Но не е мъртва нали?!

- Не сме сигурни.

Затворих телефона, без да дочакам какво друго щеше да ми каже. Беше ми се насъбрало прекалено много! Не можех повече да издържа! Нямаше как да ми се случват толкова много лоши неща наведнъж! Защо точно на мен?!

Не знаех какво да правя. Бях прекалено нервна. Не знаех как да продължа. Но това само щеше да ми изиграе лоша шега. Затова реших, че  трябваше да се боря. Не можех да се предам! Трябваше да направя нещо. Защото само със седене и реване не печелех нищо. Но първо трябваше да се успокоя малко.

Отидох в банята. Реших да си взема една гореща вана. Напълних я догоре, съблякох се и се потопих вътре. Чувство за леко облекчение веднага нахлу в мен. Но дали беше защото се успокоявах, че нещата щяха да се оправят или ми ставаше спокойно, защото само 2-3 минути без въздух под горещата вода и страданията ми щяха да приключат?!