Kingdom England (BG fanfiction)

Глава седма

Гледната точка на Деника:
   Следобедът с Хари беше много по-приятен, отколкото очаквах. Прекарахме го в приказки и определено го почувствах като бягство от реалността. Сякаш четях поредната книга, но всъщност беше истина и наистина се случваше. Не беше нещо, което можеш да изживееш всеки ден. Да стоиш в една огромна стая и да разговаряш с човек, който не е от твоята социална класа, беше ново и много странно. Напуснах стаята на Хари и тръгнах по коридорите, които щяха да ме заведат в кухнята, чак когато часовника показваше седем вечерта. Не ми се мислеше какво ме чакаше, когато мама и Теодора ме видят. Щях да понеса доста викове, защото никога не съм отсъствала за толкова дълго през деня. Вярно, че казах, че отивам да чистя, но сигурно ще са се побъркали от притеснение.
   Прекрачих прага на кухнята и веднага всички погледи бяха вперени в мен. Мама беше бясна. Това се виждаше отдалече. Набързо заряза, каквото правеше и се доближи до мен с ръце на кръста. Това нямаше да има хубав завършек.

- Къде беше цял следобед? – попита сурово.
- Чистих една от стаите горе. – отговорих.
- Цял следобед? – повдигна вежда.
- Да, стаите са доста големи все пак. – свих рамене, а тя се засмя.
- Една такава стая се чисти за час или два най-много. На теб ти е трябвал цял следобед. Сигурно пак си се отнесла в мечти какво ще е да имаш такъв живот, така ли е?
- Не, не е така! – извиках, а тя ме погледна учудено. – Сега си отивам в стаята.- оповестих и излязох през вратата, от която дойдох.

   Разбира се, не отивах в стаята си. Имах нужда от въздух и мисля да се поразходя из някоя градина известно време. После щях да се прибера. Минах по дългия коридор и се озовах във фоайето на двореца точно пред големите врати.  Отворих ги и излязох навън. Слязох по стълбите надолу и реших да се отправя към предния двор. След всичко станало днес имам нужда да помисля. Не ми беше ясно значението на целувката от Хари по-рано, а и през целия ни разговор, той така и не ми обясни. Няма смисъл да се надявам, защото това не означаваше нищо, нали?

Гледната точка на Хари:
   Не очаквах събитията през следобеда да се развият по този начин, но определено не съжалявам за това. Въпреки че според Деника това беше нещо грешно и забранено, аз не го чувствах така. Какво значение имаше, че бяхме от различни класи? За мен това не означаваше, че тя е нещо по-малко от останалите. Дори ми се струва по-добра. Свенливостта и тихата й природа издаваха, че не е типичното момиче, което можеш да видиш по улиците на Лондон. Беше привърженичка на сарказма и устата й не млъкваше, ако я раздразниш.
   Отърсих се от мислите за момичето, което целувах до преди малко в стаята си и погледнах към часовника на стената. Беше малко след шест и вечерята за кралското семейство, на която присъствахме и аз и баща ми, предстоеше. Излязох от спалнята си през вратите и се озовах в големия коридор на източното крило. Тръгнах надясно и секунди по-късно се засякох на кръстовището с Джеймс. Наричах го така, защото се разклоняваше към двете крила, на север към стаята на краля и кралицата и на юг към входа на двореца. Явно Джеймс също беше гладен, защото обикновено не излизаше преди седем.

- Хей, как си? – попита ме, както всеки път, докато вървяхме на юг към балната зала, където всяка вечер се състоеше вечерята.
- Много добре. – отвърнах. Настроението ми се беше повишило след случката с Деника.
- Изглеждаш щастлив. Да не би да си пожънал успех с мистериозното момиче, което живее тук? – повдигна вежда и се подсмихна.
- Може да се каже. – усмихнах се, защото Деника беше едно от хубавите неща, които ми се случиха напоследък.
- Това е страхотно, но няма ли да ми кажеш коя е? Знам, че съм принцът, но и съм най-добрият ти приятел също.
- Мисля да видя как ще се развият нещата преди да ти споделя.
- Ужасен си. – намръщи се Джеймс, а аз се засмях.

   Изведнъж смехът ми спря, защото на няколко метра от нас Деника стоеше също толкова изненадана. Усмихнах се, а тя сведе поглед надолу. Нямаше как да не забележа цвета, който се беше прокраднал по бузите й, а това още веднъж ми доказа колко невинна е всъщност. Чувах, че Джеймс ми говори нещо, но бях твърде съсредоточен да гледам красавицата пред очите си.

- На теб говоря! – Джеймс извика по-силно и ме удари леко по рамото.
- Извинявай, отнесох се. – продумах, все още наблюдавайки Деника, която подаваше някакви неща на друга по-възрастна жена.
- Кого гледаш така влюбено? – Джеймс зададе въпрос и явно проследи погледа ми. – Стига бе!
- Какво? – върнах вниманието си обратно върху него.
- Момичето там. Близо до вратата. – разбрах, че говори за Деника.
- Какво за нея?
- Тя е, нали? Тази, по която си хлътнал така сериозно е… прислужница?
- И така да е, не виждам проблем. Какво толкова?
-  Няма нищо лошо, но знаеш, че не е редно. Ти си… ти, а тя е чистачка.
- Не говори така за нея! – скарах му се. – Тя е много повече от това. Различна е и това ме привлича в нея.
- Как се казва?
- Деника. – отговорих на Джеймс, който както винаги е прекалено любопитен.
- Щом си щастлив, подкрепям те. Но Ева и родителите ни не трябват да разбират. Могат да я изхвърлят, Хари. Това е сериозно. Трябва да сте внимателни.
- Знам, че е рисковано. – бях наясно с това, а и Деника ми го пояснява доста често.
- Явно нещата са сериозни между вас. – Джеймс се изказа с усмивка на лице.
- Засега не е нищо официално, но ще видим. Да вървим на вечеря. – той кимна и поехме по пътя към балната зала, където вече всичко трябваше да е приготвено.