Kingdom England (BG fanfiction)

Епилог

Неутрална гледна точка:
   Мина година. Цяла една година, откакто Деника и Хари напуснаха двореца. Няколко месеца след това двамата се ожениха. Семейството на Деника присъстваше на церемонията и стоеше на една маса редом с принц Джеймс и Мери, която тъкмо беше родила втория бъдещ наследник на английския трон.
   Семейството на Деника се беше разраснало с още един член. След онази първа вечер в двореца, която тя и Хари прекараха заедно, се оказа, че се е случило нещо, което щеше да промени живота им завинаги. Ето, че сега осем месеца по-късно те имаха своят първороден син. Той приличаше досущ на баща си. От сега характера му си проличаваше и може би единственото, което беше взел от майка си беше цветът на очите му, който дори беше премесен с този на баща му. Всички, които бяха виждали малкото създание казваха, че има най-хубавите очи. Бяха примес между синьо и зелено и си пасваха идеално с кестенявата му коса. Родителите му бяха категорични, че не искат детето да носи името на някого. Може би именно това желание ги накара доста дълго да избират име. Сигурно прегледаха стотици имена преди една вечер Хари да предложи Евън. В началото Деника не беше особено съгласна, защото имаше прекалено много общо с името Ева, но с течение на времето се влюби в него.

***
   Силен плач прокънтя из имението на семейство Стайлс и разбуди спящите хора. Малкият Евън беше само на два месеца и все още имаше нужда от доста грижи, особено през нощта, когато ставаше изключително неспокоен. Родителите му рядко имаха спокойна вечер, в която да се наспят. И тази със сигурност не беше една от тях. Това беше четвъртият път, в който Евън се будеше. Цял ден беше плакал, но след изгряването на луната, положението се влоши.

- Дали не е гладен? – попита Хари след като той и Деника отвориха очите си.
- Не мисля, нахраних го преди четиридесет и пет минути. – отвърна Деника и тръгна да става.
- Не, стой. Аз ще го видя. Ти се опитай да поспиш.

   Деника не си доспиваше много по-често, отколкото той. Реши, че ще я отмени отново и ще й даде почивката, от която се нуждае. Хари стана от леглото и я целуна по челото, а след това отиде в стаята на сина си. Тя беше в съседство и беше боядисана в светло синьо. В единият край се намираше креватчето на Евън, а в близост беше разположен един люлеещ се стол, на който Деника сядаше, когато го хранеше или преспиваше.

- Защо плачеш? Да не си болен? – протягайки ръце, щом разпозна гласа на баща си, Евън вече нямаше търпение да бъде изкаран от леглото си.

   Хари първо провери дали бебето няма температура, но беше напълно здрав, така че болестта отпадаше. Накрая реши, че ще се опита да го успокои като му даде вода. Майката на Деника му беше казала, че водата успокоява малките деца. Той поднесе малкото шише към устните на сина си и той веднага налапа гумения биберон. Изпи доста голямо количество от течността и за щастие се успокои. Хари си отдъхна и залюля малкото същество в ръцете си, унасяйки го обратно в сън. Когато Евън вече спеше дълбоко, беше поставен обратно в креватчето си и беше завит с любимото си синьо одеяло. В същия момент през вратата тихо влезе Деника, притеснена от забавянето на съпруга си.

- Всичко наред ли е? – попита тя загрижено.
- Да, успях да го успокоя и заспа. – отговори Хари и погали леко бузката на сина си. – Прекрасен е.
- Така е. Прилича повече на теб. – усмихна се Деника и погледна сина си.
- Помниш ли, когато се запознахме?
- В градината? Разбира се.
- Ако някой тогава ми беше казал, че ще се влюбя толкова силно в теб и ще имаме син, нямаше да му повярвам.
- Защо? – учуди се Деника.
- Защото никога не съм бил от този тип мъже. Не гледах сериозно на живота и не се бях замислял за семейство, но ти се появи и изведнъж исках всичко това. Ти ми даде най-хубавото нещо, което бих могъл да имам някога. Именно синът ни.
- Като се замисля, че около преди година стоях в стаята си, четейки романи, които завършват по този начин, не съм си и представяла, че нещо подобно ще се случи и на мен толкова скоро.
- Знаех си, че искаш любов. – подсмихна се Хари, спомняйки си онази вечер, в която пренощува за първи път в стаята й.
- Да, беше прав. Исках и се радвам, че я получих. Това е щастливият край на моят роман и не бих го заменила за нищо друго.

   Не забравяйте да прочетете допълнителната бележка, която е публикувана като нова част💖💖