Kingdom England (BG fanfiction)

Глава шестнадесета

Гледната точка на Деника:
/На следващата вечер/
   Днес не успях да избегна разговора с майка си и за жалост той се проведе на закуска пред очите на сестра ми, съпругът й и баща ми. С всеки изминал път ставаше все по-неловко. За щастие успях да се измъкна по-бързо и за първи път съм благодарна, че ме чакаше доста работа в двореца. Деня не беше по-обикновен от останалите. Закуска, обяд, вечеря, подреждане, чистене общо взето нормалните неща. От всички тези части най-обичам вечерта. Това беше моето време за малко почивка и да остана сама със себе си. Тази вечер, обаче ми беше необичайно скучно. Не ми се четеше, не ми се спеше и със сигурност не ми се стоеше в стаята. Вместо това реших да се поразходя. По принцип не беше позволено да се мотаем из двореца безцелно, но по това време кралското семейство или вечеря, или вече даже са си легнали. Не съм много сигурна. Не знам графикът им все пак. Едва ли ще се натъкна на някой. А и двореца е достатъчно голям, за да позволи това да не се случи.
   Излязох от стаята си и тръгнах по коридора. Никога не съм влизала в покоите на краля и кралицата. Там обикновено не се допуска никой от прислугата с изключение на Марта. Само на нея имат доверие. Не знам защо искам да се разхождам из този за мен доста добре познат дворец, но по-добре, отколкото да стоя затворена в стаята си, чудейки се какво да правя. Докато оглеждах еднаквите и скучни стени, които никога не се променят, не забелязах човека, в когото се блъснах. Той падна на земята, а едната ми ръка се озова върху устата ми, за да сподавя вика си. Погледнах към мъжа, с когото се сблъсках и веднага дрехите, с които беше облечен ми направиха впечатление. Определено не беше от прислугата. Това означава само едно. Страшно съм загазила.

- Много съжалявам. Не Ви видях. – извиних се на непознатия.
- В този дворец няма нищо нормално. – измрънка той и се изправи, а след това се поизтупа. – Ти не си ли от прислугата? Така като гледам дрехите ти май съм прав. – каза и ме огледа.
- Да, желаете ли нещо? – попитах учтиво, игнорирайки обидата.
- Няма да е лошо да почистиш стаята ми. Последвай ме. – нареди и заедно тръгнахме към спалнята му. Какво по дяволите е това чистене посред нощите? Този нещо не е в ред.

   След няколко завоя по коридорите стигнахме дестинацията. Непознатия отвори вратата и аз пристъпих вътре. Честно не съм виждала по-разхвърляна стая в двореца от тази. Имаше измачкани дрехи разпилени по пода, неоправено легло с предполагам мръсни чаршафи и дори да не започвам с коментарите относно миризмата, която се носеше из въздуха.

- Какво гледаш? – изкара ме от мислите ми. – Започвай. – веднага изтичах, за да взема някои неща от стаичката, която видях на идване. Сдобих се с всичко необходимо и се върнах обратно, залавяйки се за работа. Започнах от леглото. Забелязах, че неподредения господин се настани на единственото по-чисто място в стаята. Канапето. – Как се казваш? – защо му бе да знае?
- Деника. – отговорих.
- Имаш хубаво име. Жалко, че красавица като теб е заточена в прислугата. – това ме хвана доста неподготвена и не знаех какво да отвърна.
- Благодаря… предполагам. – измърморих под носа си.
- Няма ли да попиташ за моето име?
- Не.
- Защо? Не се притеснявай, просто си говорим. И без това в най-скоро време ще си тръгна оттук и няма да се видим повече. Малко разговори не биха навредили. Нека започнем с нещо лесно като например това дали си обвързана? – изчервих се автоматично след този въпрос. – Като гледам изражението ти май отговора е да. Кой е щастливецът, който те е получил?
- Моите уважения, но предпочитам да запазя подробностите от личния си живот за себе си.
- Да, разбира се. Права си. – изправи се и усетих как започна да се приближава към мен, докато бършех праха от един шкаф. – Жалко, че не си с мен. Нямаше да се налага да се докосваш до нещо подобно. – разбрах, че визира пособията, с които си служих.
- Благодаря, но съм доволна от живота си. – и от хората в него.
- Щом така твърдиш. Ако си промениш, мнението за по-малко от две седмици ще успееш да ме намериш някъде наоколо. Казвам се Пол.
- Пол? – веднага усетих как пребледнях и ръцете ми се разтрепериха.

   Възможно ли беше това? Нима това беше Пол, който чух да говори с принцесата за мен и Хари? Това не можеше да ми се случва. Толкова се бях унесла в мисли, че не усетих как съм бутнала нещо. Осъзнах се едва след като се чу звук от нещо, което се е счупило. Погледнах щетите, а след това и Пол. В очите му се четеше ярост.

- Ти луда ли си!? – извика силно, а аз потреперих от тона му. – Това беше подарък от майка ми, а заради твоята непохватност вече е на парчета! Всички сте еднакво некадърни в този дворец. Ако беше при мен вече щеше да си изхвърчала, макар че мога да го уредя.
- Аз ужасно много съжалявам. Стана случайно. Не целях нищо, просто…
- Просто не ставаш за нищо. Чудя се как си запазила работата си тук? С кой си лягаш, че си тук все още? – очите ми се разшириха от думите му. Това беше прекалено. Искаше ми се да го зашлевя, но така щях да си навлека още по-големи проблеми и да демонстрирам слабост. – Най-добре се разкарай оттук, малката, защото съм много ядосан в момента и не отговарям. Вземи и боклуците си със себе си.

   Набързо събрах нещата си и напуснах пределите на стаята му. Бях много разстроена от думите му. Аз не съм такава, а той ме изкара уличница. Не съм разбрала кога сълзите са се спуснали от очите ми. Обикновено скривах емоциите си, ако нещо подобно се случеше, но сега не се получи. Оставих принадлежностите там, откъдето ги взех и се запътих обратно към стаята си. Имах нужда да си поплача сама без някой да ме притеснява. Дано успея да преживея това унижение и сутринта да съм по-добре.