Kingdom England (BG fanfiction)

Глава девета

Гледната точка на Деника:
/На следващия ден/
   Както всяка друга сутрин, съня ми беше прекъснат от невероятната ми майка, която влетя в стаята ми и дръпна завесите. Слънчевата светлина нахлу през прозореца и ме принуди на да отворя очите си. Помислих, че отново съм направила нещо и ще получа поредната доза мрънкане, но израза на лицето на майка ми, не беше ядосан. Значи има голяма вероятност да не е разбрала за случката с Ева снощи. Изправих се в седнало положение и я погледнах, докато все още се опитвах да се разсъня.

- Колко е часа? – попитах, търкайки очите си.
- Дванадесет. Ставай. Днес ще имаме ново попълнение в двореца. – каза развеселено. – Разчитам на теб да я разведеш наоколо и да й обясниш основните неща.
- Защо аз? Има други хора в този дворец, които го познават по-добре от мен. – запротестирах и легнах обратно в леглото си.
- Така е, но момичето е на твоите години. Загубило е родителите си и заради данъците я пращат тук. Ще е по-подходящо, ако има някой, с който да се сближи.
- Добре, ще я разведа, но само защото наистина й съчувствам. – това да загубиш родителите си на двадесет със сигурност е ужасно чувство. Благодарна съм, че мама и татко са с мен, макар че често се заяждаме.

   След сутрешните приготовления, които протичаха еднакво всяка сутрин, бях готова да посрещна момичето, чието име все още не знаех. Излязох от стаята си, прекосих всички коридори и се озовах в предния двор. Не обмислих това, че сигурно ще ми се наложи да чакам и просто ще стоя тук като глупачка. За щастие, няколко минути по-късно по дългата пътека, която водеше към входа се зададе младо момиче придружавано от един от пазачите. Изглеждаше уплашена и си личеше, че има куп въпроси. На външен вид беше много красива. Имаше дълга черна коса, която се спускаше на вълни по гърба й, а очите й определено бяха в тъмен нюанс. Пазачът, с който вървеше се приближи до мен и когато той спря, момичето също го направи. Веднага след това се оттегли, а аз се усмихнах мило на новото попълнение.

- Здравей! – опитвах се да я накарам да се отпусне, защото беше притеснена. – Аз съм Деника. Как се казваш?
- Анабел. – смотолеви тихо, но успях да я чуя.
- Хубаво име. Е, нека влизаме. Тъй като ти е първи ден тук, днес той ще бъде само урочен. – тя кимна и аз я въведох в големия палат през портите. – В кой отдел си? – попитах.
- Кухня. А ти?
- И аз. Нека ти обясня. Това тук е фоайето. Не е нищо особено. Вратата, която виждаш там… - посочих малката врата в десния ъгъл. – Е вход. Вратата вдясно е за балната зала. Нямаш работа там. По коридора напред и на дясно се стига до кухнята. Лично ще те заведа там, когато му дойде времето.
- Благодаря. Много е трудно да свикнеш на такова огромно място. – засмя се леко.
- Така е, но се свиква. Стълбите, които се извисяват пред нас са за горния етаж. Ако вървиш само напред, ще се озовеш пред спалнята на краля и кралицата, а встрани от нея са тези на принцеса Ева и принц Джеймс. Ако пък завиеш в една от двете посоки, ще стигнеш в западното или източното крило. Там също не е място за теб, освен ако не трябва да чистиш.
- Как така да чистя? Нали съм в кухнята? – засмях се. Беше видно, че е нова тук.
- Няма значение къде си. Отдела е само предпоставка. Всичко зависи от графика, който Марта изготвя.
- Марта?
- Ще се запознаете скоро. – успокоих я. – Сега нека те заведем до стаята ти, Анабел.
- Можеш да ме наричаш Бела.
- Щом ми позволяваш. – засмях се и двете тръгнахме към вратата в левия ъгъл, която водеше към коридора на прислугата.

   Докато прекосявахме дългите пътища, Анабел оглеждаше наоколо и задаваше въпроси, който всеки задава на първия си работен ден. Обясних й принципите за начина на живот тук. Изглеждаше повече от изненадана, когато разбра, че трябва да става в шест сутринта. По принцип аз не ставах тогава, защото нашите ме прикриваха пред Марта, но сега заради Бела щеше да ми се наложи. Не исках да си мисли, че съм нещо повече от нея. Когато най-накрая пристигнахме пред стаята й, дадох възможност на нея самата да отвори вратата. Направи го, но когато пристъпи вътре не изглеждаше много радостна. Стаята й беше досущ като моята, но без частта с книгите и разпилените неща по бюрото.

- За такъв дворец е доста потресаващо. – разбирах я отлично.
- Така е, но щом си го направиш уютно ще ти хареса достатъчно, за да го преживееш.
- Надявам се да си права. Коя е твоята стая? – поинтересува се.
- Тази в дъното. Ако ти трябва помощ за нещо, насреща съм. – тя кимна и отново огледа бъдещия си дом. Не исках да я стряскам, но най-вероятно ще си умре тук, точно както ще стане с мен и семейството ми.
- Кога започва приготвянето вечерята?
- В пет. Защо?
- Може да ми покажеш процеса на работа. – усмихна се.
- Да, разбира се. Ще дойда да те взема като стане време, а сега се настани и си почини.
- До после. – помаха ми.
- Още нещо. – Анабел ме погледна любопитно. – Внимавай с принцеса Ева. Приеми го като съвет за добре дошла.
- От личен опит?
- За жалост, да. – кимнах. – До по-късно. – казах и излязох от стаята й.

   Тя беше доста готино момиче. Може би щяхме да се сприятелим. Най-накрая щях да имам някой друг освен сестра ми, с който да си говоря и да ме разбира. Не гледах радостно на това, че ще трябва да бъда пример да подражание, но ще се постарая. Дано и мама най-сетне разбере, че не съм мързела, за който ме мисли. Друго нещо днес, е че двореца е необичайно тих и спокоен. Къде ли са отишли всички висши особи? Сигурно играят крикет в задния двор. Засмях се на мислите си и тръгнах  да върша останалите си задължения за деня, докато стане време да покажа на Анабел  правилата и метода на работа в кухнята.