Recovery

Част 9

След  десет минутното вървене на етажа просто ми писна и се запътих към асансьора натискайки последният етаж. Излизайки от него забелязах , че ми оставаха няколко стъпала , преди да изляза на покрива на сградата. Можех да усетя вятъра по всяка открита част от тялото си , чувствах се толкова спокойна и най вече свободна.Нямах смелост да погледна от края на парапета , но ми стигаше да няма стени и хора който да ме задушават. Седнах на студеният под , който всъщност е таван но все пак гледах да бъда колкото се може по – далече от краищата на сградата. Поставих бутилката с вода и телефона  до себе  си , вдигайки поглед към небето. То бе толкова спокойно , като изключим тук -та ме някое облаче което се появяваше и не след дълго изчезваше .  Бях убедена , че като се върна в Лондон животът ми отново ще претърпи обрат надолу , но не очаквах нещата да бъдат чак толкова зле. Вибрацията на телефона ми наруши спокойствието от което аз имах такава нужда.

- Телефона на абоната в момента не е в състояние да приема разговори  от вас господин Коуел! – опитах се по някакъв начин да преправя гласът си .

- Къде си Бела ? – пак не беше в настроение.

- На покрива . – трябваше да си изключа телефона.

- Какво правиш там ? – беше решил , че трябва да увеличи тонът си .

- Гледам да не падна върху някой , ако случайно реша да скачам. – опитах се да сдържа смеха си и до някаква степен се получи.

- Какво? Не прави глупости ! Стой там идвам след малко! – гласът му звучеше притеснен.

- Сам стой там където си . – този път не се сдържах  и се разсмях.

- Ти подиграваш ли се с мен ?- и отново тонът му стана сериозен.

- Не съм виновна , че си такъв сухар. – в съзнанието ми се появи отново начина по който танцувам танца  на победата.

- Искам те тук до 5 минути ! – и спокойствието ми свърши напълно.

- Добре ! – станах от пода , взех бутилката и се запътих отново към залата. 

.............................................................

През цялото разстояние до там проклинах Сам по какви ли не всевъзможни начини , но когато стигнах до вратата на залата се опитах да си лепна най – фалшивата и мазна усмивка която някога съм показвала. Отворих вратата забелязвайки , че стаята отново беше пълна и шумът отново бе заел главната позиция в нея.