Дневникът на една тийнейджърка

23 глава

Отворих очи. Стана ми вече навик да се събуждам на различни места. Лежах на някакъв диван и главата ме болеше. Намирах се в дома на...Иън.

Станах и оправих перуката на главата си. Нищо не се чуваше и се измъкнах тихо през вратата.

****

Почуках бясно на вратата на Вайлет. Тя ми отвори със засмяно лице.

-Родителите ти тук ли са?-попитах.

-Не.

Без да питам, влязох и махнах перуката, която и без това ми беше страшно неудобна.

-Е...Как мина? Къде беше? Звънях ти, не ми вдигна.-започна тя.

-Намерих се в къщата на онзи със сините очи! Помня, че той снощи ми даде някакви хапчета, натискахме се и нямам представа какво е ставало после!

-Ами сделката?

-Три милиона. В петък.

-Какво?!-побесня тя.-Три?? Нямам толкова, казах ти да бъдат два, глупачке!

-Обидите няма да помогнат! Той искаше пет! Съгласи се на три, което е по - добре, нали?

-Откъде ще намерим още един милион до петък?!

-Ние? О, забрави! Кет Адамс изчезва! Прави каквото си искаш, не ме моя работа! Аз приключих! Звъни на Селена и й казвай истината за мен и Рос. Няма да ти играя по свирката повече!

При споменаването на Рос, сърцето ми се сви. Изневерих му. Натисках се с друг. Но се опитах да прогоня тази мисъл...засега.

-Бих искала. Но...вече си в играта. Няма връщане назад.

-Кет е в играта. Не аз!-поправих я.

-Ти си Кет. В бизнеса си! Дори и да кажа истината но Сел, ти ще трябва да продължиш да бъдеш Кет. И ще ми помогнеш да се сдобия с още единия милион.

В очите си усетих сълзите. Не исках да бъда друг човек! Може да съм скучна, срамежлива и ученолюбива личност, но никога не съм искала да се променям.

Но вече беше късно да се обвинявам. Не можех да променя миналото. Единствено ми оставаше да гледам какво ще се случи нататък.

****

Вървях по улицата със вчерашните дрехи. Тоест с тениската на Габи и джинсите си. Тъкмо си помислих за нея и тя изникна от нищото.

-Хей!!-изкрещя в ухото ми и се метна на гърба ми...При което едва не паднах.

-Ей! Ще ме убиеш!-казах й усмихнато.-Къде е Мартин?

-Трябваше да заведе брат си на детска градина. Как е у дома? Те ли ти казаха да се върнеш?

Напълно забравих, че я бях излъгала.

-Ъм...Да. Обадиха ми се. И всичко е наред. Хубаво е да си у дома.-излъгах, отбягвайки погледа й.

Влязохме в училище, естествено, със закъснение. Всички вече бяха по стаите си.

-Не ти ли е неудобно, че винаги закъсняваш? - попитах докато взимах учебника от шкафчето си.

-Не. Учителите вече свикнаха с мен.

И двете имахме математика и влязохме едновременно.

-Знаете, че би трябвало да сте тук по-рано, нали?-попита ни строго учителката.

-Съжалявам.-казах.

-Вие закъснявате за първи път, госпожице Греъм. Няма да ви накажа, но не знам какво да кажа за вас, госпожице Еванс. Това е вашето 14 - то закъснение тази година. След часовете сте наказана.

Двете тръгнахме към местата си мирно. Но за да стигна да чина си, трябваше да мина покрай този, на която беше Рос. Опитах се да не го гледам, но ръката му докосна пръстите ми. Веднага ги дръпнах. Направих такава простотия, не заслужавах да ме докосва.

Седнах мирно и започнах да решавам задачите от дъската. Дали бяха грешни, или верни не знам, но и не ми пукаше.

Изведнъж главата ми се замая. Коремът започна да ме свива и стаята да се върти около мен. Разтърсих главата си, с надеждата да мине, но не помогна.

Подпирайки се на чина, станах и помолих да изляза. Сигурна бях, че ако се раздвижа, всичко ще мине. Сигурно защото не съм яла нещо от вчера.

Тръгнах тромаво към вратата и влязох в дамската тоалетна. Подпирах се за всяко нещо, което беше пред мен.

Застанах пред огледалото и видях отражението си. Бях бледа, прекалено бледа. Торбичките под очите ми си личаха и няколко капки под се стичаха по лицето ми. Какво ми ставаше?!

Онези хапчета... Те ми бяха причинили това.

Усетих, че краката ми омекнаха. Хванах се за мивката, за да не падна, но ръцете ме също отказаха да ме слушах и се сгромолясах на пода.
"Провалих живота си напълно"-беше последната ми мисъл преди да изгубя съзнание.