Дневникът на една тийнейджърка

39 глава

Не... Знаех си, че това щеше да се случи все някога. Знаех си, че това беше истината, но мозъкът ми отказваше да я приеме.

-О.-Това беше единствения звук, който успя да излезе от устата ми. След това седнах на пейката до мен.

-Съжалявам, но това е животът.-каза баща ми от другата страна, а аз не знаех какво да му отвърна.-Виж какво, по-добре не се прибирай тази вечер. Остани при някоя приятелка.

-Добре.-отвърнах и той затвори телефона.

Очаквах сълзите да започнат да се леят като водопад от очите ми, след това да се тръшкам на земята и да крещя "Не, не е възможно!"... Но нищо от това не се случи. Просто си седях, загледана в небето и нищо не излизаше от мен. Очевидно реалността е доста по-различна от това, което ти представят във филмите. 

-Спечелихме първия гейм!-чух веселия глас на Мия и скоро двете с Габи ми се нахвърлиха на врата.-Най-после, от толкова много време!

-Хейли, защо не се радваш?-попита ме Габи след като забеляза, че нещо не е наред.-Добре ли си? Кой те е разстроил пак? Знаеш ли, може да ти се подобри настроението, ако ти кажа, че след мача смятаме да отидем на пийнем шейкове.

-Дядо ми е починал.

-Съжалявам!-каза ми Мия и ме прегърна, след което и Габи.

-И значи се прибираш?

-Не, баща ми каза да остана някъде за вечерта.

-Остани при мен!-предложи въодушевено Габи след малко мислене.-Ще бъде забавно!

-Благодаря, но... Ще ти се обадя, ако реша. Засега искам само да се поразходя.-Прегърнах ги още веднъж.-Късмет на мача.

Веднага след това тръгнах да се разхождам безцелно из града със слушалки в ушите си. Музиката донякъде ме успокояваше, въпреки че пред очите ми още продължаваха да се въртят многобройните ми спомени с дядо.

****

Наближаваше вече шест вечерта и започнах да огладнявам. Спрях се до едно заведение за бързо хранене и си взех пица. Седнах на една от най-отдалечените пейки в парка и започнах да ям. С мъка успях да изям дори половината парче. След всичко днес, коремът ми не поемаше нищо, въпреки че червата ми издаваха онзи къркорещ звук.

Мило дневниче, този следобед загубих най-важния човяк в живота си-дядо. Все още не вога да повярвам!Знаех си, че така ще стане, но не исках! Ръцете ми все още треперят! Мисля само за него!... Почивам в мир, дядо! Обичам те!