Dark (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 59.

  Чувствали ли сте някога наблюдавани? Наблюдавани с чувството на нежна
запознатост,а не хищническо преследване? Чувствали ли сте пазени ?
*Гледната точка на Хари*
Спрях на паркинга, дърпайки спирачката и спирайки двигателя. Борех се с
откопчаването на колана. Поне докато карах, ръцете ми имаха цел, здраво
вкопчени във волана. Изглеждаха се бяха заели, докато аз нямах нищо и
никой да държа, постоянно нервничих, хапейки си ноктите, щипейки си кожата
да потвърдя, че всъщност бях тук. Отново.
Устната ми беше прехапана, намествайки се на седалката.Разтрих очите си
с затворен юмрук, слаб опит за борба с изтощението от неспокойните нощи.
Вдигнах ръкава на палтото си леко нагоре,проверявайки часовника на ръката.
Четири минути.
Едва ли щях да мога да стана и да се погледна в огледалото за обратно
виждане. Имах тъмни кръгове под очите си, устните ми бяха сухи. Не изглеждах
на себе си. Знаех, че го беше мое решение да дойда тук, погубен. И не
изглеждах, че ще мога да се оправя.
Беше 05:14 и се измъкнах от работа по-рано, просто да бъда сигурен. Том
ме хвана по това време, казвайки ми, че е бил убеден,че не съм направил
никакъв прогрес след близо месец сам. Губех клиенти,за да се упражнявам
и резултата беше моята намаляваща работна седмица от само три дни. Нямах
смелостта да му кажа, че бях приключил с опитването.
Три минути.
Шапката ми се дръпна и аз я нагласих пред огледалото преди да излезна от
колата. Ръцете ми бяха ледени, пръстите вцепенени и ноктите изхапани до
схващане. Ровичкането ми за ключовете беше дори по-изпитателно, заради
неспокойното ми разположение, в което бях попаднал.
Две минути.
Гърдите ми имаха трудна задача да се синхронизират със сърцето. Изглеждаше
всичките ми страхове се събираха наведнъж, принуждавайки ме да стисна
очите си и да поставя челото си на ледената метална рамка на колата.
- О, не! - издишах панически.
Не сега, замолих се преди да издишам на един дъх,който се засмука по пътя
надолу в гърлото ми. Мамка му. Успях да стана, отърсвайки се от несигурността
да вървя краткото разстояние до мястото.
Стоях, където винаги бях, проверявайки часовника си отново. 05:32. Облегнах
се на тухлената стена, където беше една от старите автобусни спирки.
Вероятно нямаше да остане тук много дълго, тъй като съвета бяха съборили
останалите, за да допълнят модерните, стъклени спирки. Бях благодарен за
тухлената зидария, ако беше прозрачна тя щеше да ме види.
Почти навреме, тя излезе от магазина и тръгна по пътя към парка. Дори от
там, където стоях, се виждаше обособената розовина на бузите й и червенината
на носа й. Гледах я, докато промушваше шала си в якето, преди да го закопчае.
Бу отскочи, опитваща напразно да се стопли, докато чакаше. Дъхът ми беше
видим във въздуха, излизащ през напуканите устни, докато наблюдавах от
защитената си позиция. Чудех се дали пръстите и бяха студени,колкото моите,
мушнати в джобовете на палтото.
Просто да я видя да ми внесе мир, един вид спокойствие, тъй като напразно
търсех мое собствено. От части тя беше причината за моето пропадане,но
очевидно тя беше и решението,облекчавайки товара на гърдите ми, който
изглежда ме смазваше до дни, в които не можех да гледам.
Дан се разхождаше навън и малкото щастие,което чувствах, незабавно се
изпари. Той заключи вратата след като си поговориха, стомахът ми се
завърза на възел от лекотата на думите,които бяха казани. Те не се докоснаха,
но беше очевидно, че той искаше да сложи ръката си около рамената й,
точно като забравата на Бу.
Ако тя ме чакаше, щях да се засмея, щипейки носа й и гушкайки я под
отвореното си палто. Ръцете ми целенасочено щяха да разтъркат гърба й
и да възобновят топлината, изгубена, заради лошото време. Ако бях аз,щях
да я целуна.
Но не съм.
Дан беше получателя на нейната игрива усмивка и жестът може да е бил
натоварен с кинжали. Сърцето ми се сви при чувството на
липса. Тя никога нямаше да ме погледне така отново и аз бях ужасно
егоистичен да погледна нещата другояче. Продължих да страдам,докато те
вървяха към колата му. Отвращението се върна,когато той й отвори вратата
и да влезе в колата.
- Шибан задник! - измърморих,обръщайки се и продължавайки зад ъгъла.
* * *
Странно чувство е,нещо запазено за приказките на ангели-пазители.
* * *
- Шибано копе... 
Той беше там отново. За последните два следобеда той беше там, разваляйки
няколкото минути, на които се наслаждавах да я виждам след работа. Притиснах
комплекта дрехи, който носих, по-близо до тялото си, градейки куража, който
имах за мотивация.
Нищо не беше планирано, нямаше цел, която исках да постигна, освен за това, 
за което ми пукаше. Пресякох тихия път до ъгъла на паркинга. Той се върна