Stalker

2.9

Имах чувството,че са ми изтръгнали сърцето и го подхвърлят по паважа.Сякаш гледах всичко някъде отгоре,а не от тялото си.Дейв седеше пред мен.Исках да го прегърна,да го целуна,да му кажа,че го обичам.Но,не можех.Той ме мразеше.Онзи ден,когато бях в затвора ми го каза.Каза,че ще съжалявам,когато разбера.Предпочитах да дойдат хиляда психари и да ме убият,отколкото да стоя до него,а да съм на хиляди километри.

-Пуснали са те.-думите се отрониха от устните ми.

-Да,благодарение на теб.Оттеглила си обвиненията.-измери ме с поглед от глава до пети и тръгна към сградата.

Щях да се разплача.Не исках да става така.Не исках да се държи,но заслужавах всичкаъа болка.Заслужавах омразата му,заслужавах безразличието му.

-Дейв,чакай.

-Не се хаби,Лиз.Това не е Дейв,а някакъв гневен нещастник,който не може да преглътне скапаното си его,дори заради хората,които обича.-избълва ядосано Изабел.

Дейв дори не трепна,просто се отдалечи,сякаш не я чул.Погледнах към баща му.Той безмълно тръгна след сина си нагоре по стълбите.

-Дейв,моля те.Трябва да поговорим.

-Лиз,не се излагай!Качвай се в колата и да тръгваме,имаме лекции.-заповяда ми Изабел.-Хайде!

Не можех!Какви лекции,какви глупости?!Трябваше да оправя нещата.Трябваше да се извиня на Дейв.Трябваше да му кажа колко много съжалявам,за дето не му повярвах.Тръгнах нагоре по стълбите след тях.Изабел викаше името ми долу,но не се обърнах.Не се спрях.Трябваше да говоря с него,да му обясня.

-Дейв!

Стигнах до апартамента му и вратата беше широко отворена.Влязох и видях,че баща му е седнал на дивана и е подпрял глава с ръцете си.

-В спалнята е.Оправи нещата,Елизабет,моля те,оправи ги и му влей малко акъл,както само ти можеш.-прошепна и се вгледа в мен.

Хукнах към спалнята.Спрях се на вратата като закована.Какво правеше?Навсякъде по земята и по леглото имаше дрехи и той ги тъпчеше в един сак.Какво правеше?Паниката ме стисна за гърлото.

-Какво правиш?-попитах глухо.

-Изнасям се.-каза,без да ме погледне и продължи да прибира дрехите си.

Изнасяше се?!Щеше да ме остави?Махаше се,защото не можеше да понесе мисълта да е толкова близо до мен?Колкото и да се опитвах да не се разплача,скапаните сълзи потекоха по лицето ми.

-Защо го правиш?Моля те,нека да поговорим.

-Недей,Елизабет,недей да правиш нещата по-сложни.-изръмжа и ме погледна.-Плачеш?Защо плачеш,мамка му?Казах ли ти какво ще стане?Казах ти,че трябва да вярваш на мен,а не на всички онези нещастници!Казах ти,че не съм виновен!Казах ти,че ще съжаляваш!Но,знаеш ли?Заслужаваш си всичката болка,заслужаваш си всичко,което ти е на главата!Просто се разкарай и ме остави.Достатъчно проблеми си нявлякох,заради теб!

-Това ли мислиш?Това ли мислиш наистина,Дейв,или го казваш,защото си ми ядосан и искаш да ме нараниш?-избърсах ядно сълзите си и го погледнах в очите.

-Ядосан?!Аз не съм ти ядосан,Лиз.Дори не съм бесен,аз съм разочарован.-с една ръка бутна сака и всички дрехи се разпиляха по земята.-Имаш ли си на идея как се чувствах в затвора?Между убийци,крадци,ненормалници,изнасилвачи и какви ли не психари?Караха ме да ходя на психиатър,а дори нямам проблеми с главата!Отнасяха ме с мен,сякаш съм извършил някаква мерзост,а аз бях напълно невинен.

-Да,наясно съм и да,съжалявам!Когато разбрах,че не си ти,веднага задвижих нещата,по дяволите!-изкрещях в опит да овладея всичките си емоции.-Не можеш да ми се сърдиш за такова нещо.Не аз те натопих,не съм аз тази,която е подкупвала полицаи и още куп хора,за да те заключат.Аз съм жертва на всичко това,Дейв,повече от колкото ти!Мамка му,та те се опитаха да ме убият!В деня,когато идвах да те видя ме изблъскаха от пътя и едва оживях!

-Малката,невинна,безпомощна Елизабет!Ти винаги си най-голямата жертва!-от очите му сякаш излизаха светкавици.-Замисляла ли си се,че е възможно ти да си виновна за всичко това?Може би с държанието си си провокирала въпросните хора.Не малко глупости си извършила в миналото си.

Не можех да повярвам на чутото.Не можех да повярвам,че го каза.Той ме изкара виновна за това,че някакъв психар ме следи.Може би съм виновна и за глобалното затоплянето и войната в Сирия?!

-Наистина ли,Дейв?Аз съм виновна,че някакъв психопат броди наоколо и се опитва всячески да съсипе живота ми и хората,които обичам?!-завъртях се на пети и се запътих към вратата.-Само едно ще ти кажа.Върви на майната си!На теб все някой за нещо ти е виновен.

Блъснах вратата на спалнята и излязох.В коридора се сбкъсках с баща му.Изглеждаше угрижен.Оо,всичките Бел да вървят по дяволите с техните драми и настроения!

-Все някой ми е виновен,така ли?Да не би сам да се вкарах в затвора?-настигна ме и ме хвана за ръката,за да се обърна към него.-Кажи ми,Елизабет,кой е виновен в случая!

-Аз ли съм виновна,Дейв?Това ли ми казваш?Аз съм виновна за всичко,така ли?-приковах погледа си в неговия.-Аз сама си съсипах живота!Аз карам хората да откачат и да ме мразят.Аз те натопих и заради мен си в затвора.

-Не!-извика в лицето ми,хвана ме за раменете и ме разтресе.-Аз ти се доверих,обичах те,давах си всичко за теб,а ти ме прецака!Не ми повярва!

-Пусни ме!-извиках,отскубнах се и замахнах към лицето му.Плесницата ми отекна в целия апартамент.

Настана гробна тишина.Бащата на Дейв стоеше с широко отворени очи,аз дишах тежко,а Дейв беше вперил поглед настрани и беше стиснал челюсти.Какво направих,току-що?

-Удари ли ме?

Бавно извъртя главата си към мен и ме погледна в очите.После ме измери в цял ръст,сякаш си представяше колко време ще му е нужно,за да ме убие.Знаех,че няма да ме удари,убедена бях.Точно за това толкова съжалявах за постъпката си в момента.

-Да.Съжалявам.Не исках.Не помислих.Просто съм бясна,Дейв!-взех да пелтеча и да се оправдавам.

-Удари ме!

-Стига,моля те.Не си тръгвай.Искам нещата да са като преди,разбираш ли?-сълзите отново се затъркаляха от очите ми.-Ударих те,защото съм ядосана,защото ме изкарваш виновна,за неща,които не са зависили от мен.

Дейв просто седеше като закован и не знаеше какво да каже или как да реагира.Какво направих,мамка му!?Как така животът ми постоянно се объркваше все повече и повече?

-Излез.Излез и се разкарай!

Посочи ми вратата.Гледаше ме с толкова много чувства в очите,че бях на ръба на нервна криза.Какво искаше?Да падна в краката му и да му се моля да не ме оставя?

-Няма,Дейв.Моля те.Нека оправим нещата.

Той не каза нищо,просто ме хвана за ръката и ме изведе извън апартамента.После влезе и докато успея да реагирам затръшна вратата в лицето ми.

********
Хора,ще се опитам да бъда колкото се може по-редовна.
Гласувайте и коментирайте,ако ви е харесала главата!
Какво мислите?Ще се съберът ли все някога?Или според вас това е краят им?
Обичам ви 😘😘