тḙ✘т Պḙ

21

Тъмно... навсякъде бе тъмнина, освен къщата на семейство Ким. Найонг най-сетне се бе приготвила и чакаше баща ѝ да я извика, а тя през това време се оглеждаше в огледалото сякаш виждаше друг човек.

– Господи... приличам на някоя лигла с тази рокля... – въздъхна тя и поклати отрицателно глава.

След това просто се огледа за последно и излезе. Какво толкова се гледаше? Просто бе облякла една черна рокля, малко по-различна от нейните, които тя носи и високи обувки, това е? Както и да е...

Господин Ким тъкмо се качваше по-стълбите, когато зърна дъщеря си и с усмивка започна да говори.

– Хайде, че те чакаме.

– Чакате? Човекът е във вкъщи? – попита тя и слезната долу.

– Мхм... тя дойде понеже, не искаше да ни разкарва.

– Тя? – На се обърна към стоящата в кухнята жена, която се усмихна топло. – Коя сте вие?

– Аз.. – започна жената, но бащата на момичето я прекъсна.

– Тя е човекът, с които исках да те запозная още от по миналата седмица...

– И какво?

– На, аз я обичам все пак и обмисляхме с нея...

– Какво?! – дъщеря му се извика леко. – Чакай, чакай.. ти сериозно ли? Мама може да не е тук, но аз съм и не искам някаква си там да я заменя!

– Найонг, мери си приказките! Сам ли искаш да остана!? Да не намеря щастие ли!? А!? – възрастният мъж също повиши тон и погледна дъщеря си ядосано.

– Не ме интересува, но аз няма да приема никой на мястото на мама!

– Хубаво! Ако искаш приемам, ако искаш недей и без това ще се местиш скоро! – той се развика и подкани жената да излиза с него. – Прави каквото искаш! – каза като последно и излезе, затръшвайки силно вратата

– По дяволите! Къде е Чонгкук, когато ми трябва... – измрънка си тихо тя под носа и веднага се върна в стаята си, махна дрехите, сложи си други и се излегна на леглото.

Заплака тихо... най-болната ѝ тема.. как да се сдържи? А последните дни, които така ѝ се струпаха наведнъж? Вече не издържаше...