тḙ✘т Պḙ

31

Чон не се забави особено. След около час се прибра и майка му го посрещна, но той само мина покрай нея и си влезе в стаята, в която седяха на Хюнки и Найонг, а тя разглеждаше помещението.

След като Кук пристъпи прага на стаята си, остана с шокирано и объркано изражение.

– К-какво става? - гласът ми леко затрепери в началото, когато си видя приятелката, как спокойно разглежда снимките по рафтовете и колко сладка му изглежда, но след това замръзна на място от погледа ѝ. - На? Какво правиш тук?

– Ами.. - тя пристъпи напред към него. - Първо уж дойдох с помощта на "приятел", за да намеря най-добрия си приятел, без който не мога, но се оказах въвлечена в куп лъжи. Хах.. забавно нали? Най-добрият ми приятел каза, че ще се мести в Пусан, а го гледаш след няколко седмици отново в Сеул, през това време си намериш нов приятел, който те лъже от самото начало.

Накрая момичето погледна към Чой с яден поглед, което накара и Чонгкук да погледне така.

– Съжалявам... аз..

– Какво ти? Защо правиш всичко това? Първо ме отблъскаш, после ми се извиняваш, а сега това? Ще се срина накрая, честно не издържам Чонгкук... - На си наведе главата и заплака тихо. - От всичко, което ми се случва тези месеци... изобщо не мога да си позная ежедневието.. нищо.. Отгоре на всичко съм принудена да вървя с една и съща ужасна мисъл, че с теб може да не се видим повече, защото ти искаш да останеш тук, а аз там сама...

– Не искам да оставам тук.

– Но дойде, нали? И седиш.

– Да, защото не исках да ти причинявам болка.. - по-големият я хвана за ръцете. - Много добре знам какво ти причинявам.. нали съм същия.. просто не исках..

– А това, което стана преди година? Защо не ми каза? Знаеш, че щях да те разбера. Да ми беше споделил, нали ние така правим?

– Съжалявам..

– Изпитвам сто пъти по-голяма болка, когато направи това. Знаеш, че не мога да те пусна, ти си ми единствения важен човек..

– Знам.. и ти на мен..

– Може ли да вмъкна нещо? – Ки се обади тихо и вдигна ръка като стана от леглото, а Чон го погледна ядосано.

– Изчакай малко. – каза набързо брюнета на момичето и продължи да говори. – Нали ти казах да не я търсиш? Нали те предупредих?

– Чонгкук, какво да направя, че исках да се позабавлявам, а на теб тогава ти беше все едно..

– Не ми е било, никога, а сега си върви, не искам да я доближаваш, носиш само неприятности.

– Хах.. хубаво, но не ти последните седмици ѝ оправяше настроението.

– Няма значение, вън!

Хюнки вдигна леко ръце и излезе от стаята като На и Кук останаха сами.

– Съжалявам за това.. – той въздъхна и седна на леглото, потърквайки с ръка очите си от умора.

– Добре ли си? – чернокоската седна до него и го погледна.

– Да, просто... от както дойдох тук не ми е комфортно и не се чувствам на място.

– Защо не се върнеш в Сеул?

– Ти си там..

– Затова трябва да се върнеш, защото аз съм там. – На му хвана лицето в шепите си и го погледна.

– Прощаваш ли ми за онези неща?

– Да, само се върни в Сеул, моля те...

– Прибирам се.. – той се усмихна леко, щом видя лъчезарната усмивка на приятелката си. – Може ли?

– Какво?

– Искам прегръдка...

– А, може разбира се. – тя се усмихна и тръгна да го прегръща, но Чонгкук ѝ дръпна ръката надолу, доближавайки си лицето до нейното и им сля нетърпеливо устните.