тḙ✘т Պḙ

28

Двамата се разходиха в парка, говореха си за различни теми, от които се разбра, че имат общо.

– Знаеш ли какво обичам също? – запита весело Ки.

– Какво?

– Вечерно време да изляза от нас и точно така да се разкарвам на някъде. Да знам, че няма никой, който да ме притесни и да знам, че нямам никакви грижи.

– Ох.. и аз обичам това да правя, но не особено сама, защото някой път ме е страх.

– Оо.. значи сега е хубаво, че не си самичка, а с мен? – Чой се усмихна сладко.

– Ами да, но на мен ми харесва и да съм сама.. просто да не е напълно пусто навън и да..

– Нищо де.. и така е хубаво, нали?

– Да, да.. – На се усмихна леко.

– И така.. значи си разстроена заради приятеля ти? Ще ми разкажеш ли малко за него?

– Ами.. добре. – тя кимна наистина плахо и помисли какво да каже. – Значи той е роден в Пусан, но дойде в Сеул и така се запознахме. Бяхме малки и да, така нататък... ам... той е много мил, добър, забавен е и то много, както и дразнещ, просто ми лази някой път по нервите, но същевременно е много разбран и чувствителен с неговия така топъл поглед... и е доста грижовен, когато трябва..

– Леле че си ми влюбена. – момчето се засмя тихо. – И така, каза че е в Пусан, нали?

– Не съм влюбена.. и да, сега би трябвало да е там и адски много искам да отида и да го намеря, но понеже там нямам роднини, не знам кой да помоля за помощ така да се каже..

– Помоли мен.

– Теб?

– Да. Нали живея там сега, днес ще се прибера, но след седмица пак ще дойда тук замалко и ако искаш, мога да те взема с мен за няколко дни, като така може да го потърсим? Пък може и да го познавам..? – Хюнки си повдигна леко раменете и се усмихна. – Какво ще кажеш?

– Аз.. ще помисля и ще ти кажа.

– Добре сладка, а сега аз съм до тук. – той се спря. – Поемам натам към колата ми и се прибирам.

– Добре, мерси че ме изкара от нас, не бях излизала от доста време.

– Няма проблем, на среща съм когато кажеш и съм ти нужен.

– Добре, ам... благодаря, много мило.

– Моля, сега да те видя, че си тръгваш.

– Сега пък ме гони, леле.. – Ким се засмя.

– А нее.. бих искал да останеш, ама сега няма да може и затова, да съм сигурен, че се прибираш.

– Шегувах се и разбрах. Чао за сега. – момичето помаха и си тръгна.

Ки също помаха и се запъти към колата си. След като я намери, влезе и потегли пак към Пусан, а На се прибра набързо у тях, като игнорираше въпросите на баща си.