САМО МОЙ /YOONMIN/

9

Юнги не бе помръднал, седеше със скръстени ръце, взирайки се в Джимин. Русокосият се чудеше къде точно да погледне. Беше му много неудобно. На няколко пъти опита да заговори по-големия, но той мълчеше и продължаваше да го гледа. Погледът му бе студен, Парк не можеше да разчете емоцията, ако такава имаше изобщо. Оставаше му да седи в леглото, взирайки се в скута си и да чака нещо да се случи.

Телефонът на Юнги звънна, неприятната мелодия, угласяйки тихата стая. Мин изпуфтя раздразнено, вадейки го от джоба си. Виждайки кой се обажда обаче, вдигна без да се замисля. Джимин го погледна въпросително.
- Да.

От другата страна на слушалката се разнесе гласът на Техюнг.
- Сър, господин Ким прие обяда. Днес в един часа ще Ви очаква в ресторанта на...
-  Техюнг, в болница съм.
- Боже, добре ли сте? - притеснението в тона на Те се усещаше ясно - В коя болница? Какво се е случило? Аз мога да...
- Нямах това предвид. Тук съм заради Джимин. Ще го изписват по-късно днес, но не мога да остана. Искам ти да дойдеш и да се погрижиш.
- Чакайте... Как така аз?
- Ще останеш с него докато го изпишат и после ще го закараш вкъщи.
- Но, сър...
- Разбрахме се! Пращам ти локацията. Да си тук до десет минути.

Юнги затвори телефона, беше безкомпромисен.
- Юнги? - Джимин го повика плахо.
- Тишина! - Той извика изведнъж, карайки Джимин да подскочи.

Мин разтри слепоочията си раздразнено.
- Отивам да посрещна Техюнг. Той ще те прибере. Довечера ще се разправям с теб.

Юнги стана, изтупвайки дрехите си, опитвайки да ги приведе в приемлив вид. Излезе от стаята, оставяйки Парк сам.

***

На вратата се почука. Звукът развали леката дрямка на Джимин. Той отвори очи бавно, клепачите му едва повдигайки се.
- Събудих ли те? Съжалявам! - Парк погледна към вратата, където стоеше Техюнг. Изражението му бе тревожно. Той бавно и тихо затвори вратата и пристъпи навътре в стаята. - Може ли? - Попита, сочейки стола, явно искайки да седне.

Джимин кимна леко.
- Няма да преча - обеща Те, събличайки тъмносиньото си сако, прилежно сгъвайки го на две. Зае мястото на Юнги, поставяйки сакото върху краката си.

Джимин се почувства страшно неловко. Беше рошав, сънен, запотен, сигурно и дъхът му миришеше, а Техюнг беше облечен така сякаш ще ходи на Гала вечер. Косата му бе прилежно сресана, почти покриваше очите му. Беше облечен в бяла риза загащена в тъмносин широк панталон, който подчертаваше височината му. Беше наистина красив мъж. Мъж със стил.

Джимин осъзна, че го гледа твърде дълго. Вече не му се спеше, всъщност леглото му стана доста неудобно. Парк се надигна в седнало положение и поглеждайки към Техюнг, разбра, че и той го гледа. Те му се усмихна чаровно.
- Май не ти се спи - заключи той, засмивайки се на изненаданото изражение на русокосия.
- Съжалявам, че те занимавам с глупости - Джимин прошепна срамежливо.
- Глупости?
- Да. Губя ти времето, а не трябваше да си тук.
- Това не са глупости. Юнги ме помоли да остана вместо него. Сигурно му е много неприятно, че не може да е тук лично.

Подбираше думите си, говореше с равен и премерен тон. Явно,че беше точен и предпазлив човек. Джимин бързо анализираше хората. Жалко, че не бе успял да го направи с Юнги

Парк прехапа устна. На Мин му беше все тая. Бе извикал Техюнг, за да попречи на Джимин да направи нещо друго, което ще загуби от ценното му време. Нямаше нищо общо със загриженост.