67

610 65 28
                                    

Техюнг се бе крил години. Бе бягал, бе отричал. Да приеме истината за себе си не беше лесно.

Той растеше в образовано и заможно семейство. От него се очакваше много, толкова много, че се научи да бъде перфектен. Чистеше стаята си всеки ден, отваряше прозореца през няколко часа, за да проветри. Подреждаше, готвеше, учеше. Учеше толкова много, понякога дори учителите не можеха да го оспорят. Носеше големи очила с дебела рамка, обличаше се прилежно в училищната униформа и сресваше косата си добре. Нищо не го открояваше. На външен вид беше най-обикновен и скучен младеж. Нямаше приятели, нямаше любовни афери. Не се бе целувал, не беше говорил с момиче, така както го правеха останалите готини момчета. Не ядосваше майка си, не разочароваше роднините си. Издъхваше в опитите си да настигне очакванията им, да ги изпълни. Успяваше във всичко, с което се захване. Във всичко, но не и в любовта.

Годините се нижеха скучни и еднообразни. От дома в училище, от училище обратно у дома. Не знаеше какво значи да се забавляваш, мислеше, че го умее. Сам, затворен в стаята си, учейки неспирно. В един момент вече осъзнаваше, че не е като другите. Те всички се смееха, викаха, гонеха се по коридорите на училището. Изкарваха лоши оценки, но не се интересуваха. Натискаха се в тоалетните, татуираха се. Ходеха по купони, пиеха алкохол и пушеха. Не беше като тях. И деня, в който му го казаха в очите, бе най-ясният му спомен. Нямаше да забрави думите, болката, ударите. Нямаше да забрави смеха на тези, които се мислеха за по-добри. И може би бяха. Те бяха разбрали истината за него самия преди той да успее. Жестоката истина, която го мъчеше толкова дълго. Която криеше дори от себе си.

Защото стана прекалено бързо, защото беше прекалено болезнено. Защото дълго сънува думите им, повтаряше ги пак и пак. Въртяха се в главата му като вихрушка, която опустошаваше всичко, което познава. Всичко, което мислеше за себе си. Нима бе истина?

Не можеше да го приеме, но колкото повече го чуваше, толкова по-вярно му се струваше. Миговете, в които се хващаше да гледа съседското момче. Момчето с красива усмивка и кафеви очи. Момчето, което не смееше да заговори. Стоеше сам, затворен в стаята си, но вместо да учи, той дъвчеше молива и го съзерцаваше в захлас. Миговете, в които сънуваше капитана на баскетболния отбор. Същият плейбой, който неведнъж го бе тормозил. Ала в сънищата му разкъсваше тениска, а мускулестото му тяло лъщеше мокро и възбуждащо. Отврати се от порното, което посмя да си пусне само веднъж, но се будеше втвърден след мокрите сънища с капитана. Това не го ли правеше различен? Защо не искаше да го приеме?

САМО МОЙ /YOONMIN/Where stories live. Discover now