86

520 68 66
                                    

Джимин се съблече бавно и пристъпи под душа. Надяваше се водата да отмие спомените и болката, която се бе загнездила във всяка клетка на тялото му. Това беше единственото останало. Това нетърпимо чувство на задух, което стягаше гърдите му. Бе успял да се отърси от празнотата, но сега, останал сам, всичко му се струваше нереално. Сякаш бе попаднал в един ужасяващ кошмар, от който не можеше да се измъкне. Сякаш бе останал сам самичък на света и не съществуваше никой и нищо, което да го предпази от смразяващия страх. Страхът от свободата.

Напускайки своя затвор, освобождавайки се от жестоките окови на безусловната обич, той разбра, че не му остава нищо друго. Какво можеше да стори сега? Как щеше да продължи да съществува?

Беше зависим от болката, беше изплашен от безкрайния простор, който изплува пред очите му. Не можеше да се лута сам, не можеше да продължи сам. Не можеше да се откаже. И бе още по-страшно, когато го осъзна. Когато осъзна, че иска да се върне, че иска да бъде далеч от свободата, заловен в прегръдката на кошмара. Когато осъзна, че нищо друго няма значение освен едничката доза болка. Единственото, което му остана.

И нямаше отговор на въпроса „Защо?”, нямаше способност да го открие, не искаше и да търси. Беше толкова просто, беше толкова лесно. Всичко щеше да бъде по старо му, всичко щеше да бъде еднообразно, но достатъчно. Щеше да бъде достатъчно да срине психиката му и да го плени завинаги. Защото това целеше той. Да го направи зависим, да го направи нуждаещ се от ада. И Джимин никога нямаше да си тръгне, никога нямаше да избере свободата, защото тя бе неизвестна и страховита. Защото не му се полагаше, не можеше да я има. Той принадлежеше и трябваше да се върне. Трябваше да се върне още сега.

***

-Не можеш ли да изчакаш? – попита Техюнг, гледайки неодобрително към Хосок, който тъпчеше устата си с парче пица.

-Колко още да чакам? – възкликна другият. Няколко трохи хвръкнаха към лицето на Ким. Допреди секунди той си мислеше, че няма как да се погнуси повече от приятеля си, но ето, че грешеше.

-Този Джамин...

-Джимин – поправи го Техюнг и взе салфетка, с която да избърше слюнката от лицето си. Щом докосна скулата си, застина неподвижен от силната болка. За миг бе забравил за раните.

САМО МОЙ /YOONMIN/Where stories live. Discover now