САМО МОЙ /YOONMIN/

60

Техюнг завъртя ключа на таблото и двигателят изгасна. Остана в тишината, загледан в малката къща. Вятърът разхвърляше суха шума по калните улици. Слънцето се криеше зад плътни облаци и създаваше илюзия за късни часове, макар че бе едва един на обяд. Изглеждаше пусто и студено, безлично. Нямаше я усмивката на лятото, онова топло чувство, когато ярките лъчи погалят кожата ти. Времето не помагаше, Техюнг ставаше все по-обезсърчен. Импулсът след разговора с Джаксън се беше оттеглил, а на негово място бавно се прокрадваше съмнение. Кое беше правилно и кое грешно? Как трябваше да постъпи?

Имаше нужда от време, за да се съвземе, въпреки че сам се беше вкарал в тази ситуация. Дори не позвъни на Джимин. Мислите се блъскаха в главата му, коя от коя по-притеснителни. Бе на път да се откаже, когато телефонът му звънна. Обаждаше се Джиу.

- Ало?

- Здравей, Те - заговори секретарката забързано. - Току-що говорих с шефа. Пита къде си?

Техюнг прокара ръка през косата си, разрошвайки я. Значи Юнги караше Джиу да пита вместо него?

- Няма да се връщам, Джиу, не се чувствам добре.

- Какво ти е? Да не се разболяваш?

- Не знам, но имам нужда от почивка. - Той нямаше намерение да се занимава с когото и да било. Дори загрижеността на момичето не го трогна.

- Добре, да, разбира се. - Последва кратка пауза. - Но трябваше да уведомиш шефа, той не е особено доволен. Ако си пуснеш отпуск току-така няма как да стане, а и...

- Уведоми го и по-добре не ме търси. Затварям! - Не дочака отговор и прекрати разговора. Вече нямаше какво да го спре.

Отвори вратата и изскочи навън. Реши да действа преди да се разубеди. Вятърът духна косата в очите му и той побърза да се скрие на завет. Взе трите стъпала пред входната врата на бегом и трескаво натисна звънеца. Завъртя се в кръг и пак позвъни.

Каква ли щеше да е реакцията на Джимин? А дали си беше у дома?

Нямаше време да разсъждава над въпросите си, защото вратата се отвори. Джимин се появи с объркано изражение. Косата му падаше върху челото, леко рошава, носеше широка синя блуза и анцуг, който изглеждаше с поне един размер по-голям и почти го застъпваше с пети. Погледът на Те несъзнателно се плъзна по лицето му и проследи всяко движение на подпухналите устни.