Вече не ми пращаш дъжд,
а в слънцето не мога да пиша.
Вятърът е един и същ.
В твоите мъгли бях свикнала да дишам.
Затова сега, като видя да се смееш,
Предпочитам да крещиш.
Иначе има опасност
Да забравя какво ми причини.
Един ден пак ще пробваш да се промъкнеш
И знам, че в този ден,
ще трябва да ти кажа да си тръгнеш.
Вече не нося колието, което ми подари.
И гледам да не стъпвам на пътя, по който ти вървиш.
Преминах границата
И ти беше там, за да ме затвориш между нови стени.
Фалшивата усмивка я пази за фалшиви хора.
Защото аз те обичах, но ти не даде сърцето ти да отворя.
Гледаш да живееш,
сякаш дишаш вместо всички.
Но от душата ти нищо не остана.
Сега прогонваш смях и птички.
Пееш по-хубаво от всеки,
Но подари гласа си.
Сега си камъче,
Което хората подхвърлят с "любовта" си.
Изстуди се. Знам, че искаше да помогнеш.
Знам какво искаше да направиш.
Хората не ти върнаха нищо,
Оставиха те да се луташ.
Да се изтриваш в мрака.
Гласове за съвест да не чуваш.
Защо не остави малко от своя пламък?
Как позволи да се превърнеш в това?
Сега си студен камък.
Който го пази и трие мъгла.
Съжалявам.
И аз имам вина,
Че се получи така.
YOU ARE READING
Отвътре умирам, а ти даже не знаеш / I die on the inside and you don't even know
PoetryПродължение на книгата "Писма до теб, които никога няма да прочетеш", само че тук ще публикувам само поезия. Отново става дума за несподелената любов, за всички страдания, които човек изпитва, когато е влюбен, за загубата на скъп човек и така нататъ...
