ᴛʜᴇ ᴅᴇᴇᴘ ɢʀᴇᴇɴ sʜᴀᴅᴇs ᴏғ ᴘᴀɪɴ

Ще ти се наложи.

"...каквото и да се случи, животът си продължава, върви напред и думите не спират да се леят, а истините се сипят независимо дали ти се нравят, или не, и животът не ти позволява да поспреш и да си поемеш въздух.“ 
"Без Хоуп" - Колийн Хувър

-Сигурна ли си, че това е добра идея, Скай?-пита ме вече за шести път Ноа, карайки ме да завъртя очи развеселено.
-Да, Ноа, сигурна съм, както бях сигурна и последните пет пъти, в които ме попита.-казах искрено,  не бях ядосана или изнервена за това, че през целия ден ми задаваше един и същи въпрос отново  и отново.
Как бих могла? Виждах притеснението му за мен в погледа му и това ме радваше толкова много, че чак ме беше срам да си призная колко. Беше хубаво някого да го е грижа за мен. Прекалено хубаво.
Момчето само въздъхна и огледа помещението преди да спре погледа си върху мен. Книжарницата в момента беше празна, ако не брояхме нас двамата и Ейнър, който се намираше на втория етаж и правеше бог знае какво. Не бях го виждала нито веднъж за деня, той беше пристигнал преди мен сутринта и прекарваше целия ден някъде горе. Беше ми нтересно какво прави, но не бих се качила при него просто така в никакъв случай.
-Просто се притеснявам за теб, фъстъче. - започна Ноа, с което подчини съзнанието ми да се върне в този миг, в този разговор - Страхувам се, че ще се изморяваш прекалено много, а няма нещо, което да искам повече от това да си добре.-очите му ме гледаха настоятелно, а думите му бяха като песен за душата ми.
Колко беше хубаво да чуя нещо подобно. Широка усмивка заигра по устните ми и за момент спрях да драскам върху парчето хартия пред мен, на което вече се мъдреше набързо нарисуван еднорог.
-Аз ще бъда добре, скъпи Ноа, тази работа ще ми дойде добре, ще ме разсейва.-прехапах устни и за миг се почудих дали да споделя, но в следващия миг вече говорех-Сутринта видях Нейтън и съпругата му.-все още ми беше странно да произнасям това на глас.
-И какво изпита като ги видя, фъстъче?-попита заинтересовано, но и притеснено момчето, запознат, разбира се, с всичко, което се случи около съседа ми.
-Всъщност не почувствах това, което си мислех, че ще почувствам, когато ги видя заедно.-признах объркано.
-Какво имаш предвид?-попита още по-объркан Ноа и повдигна едната си вежда насреща ми.
Заиграх се с молива, който държах, и си позволих миг, в който да подредя мислите си, след което започнах да изстрелвам рояк от думи.
-След последните си думи към Нейтън и начина, по който бях реагирала в онзи момент, дълго време се чудих дали постъпих правилно, дали направих това, което трябваше. Питах се какво ли ще изпитам следващия път, когато ги видя заедно и дали няма да намразя онова момиче, ще изревнувам ли и ще се обвиня ли за това, че не бях се опитала по някакъв начин да го задържа за себе си. Но истината, Ноа, е, че не изпитах нищо от това. Сутринта, когато излизах за работа, ги видях пред кооперацията, хванати за ръце. Веднага забелязах начина, по който момичето гледаше Нейтън. Погледа й беше изпълнен с толкова много любов и обожание, че направо спря дъха ми. Може Нейтън да не го осъзнава или да не иска да го види, но за нея никога не е имало и никога няма да има друг освен него, беше толкова очевидно, като факта, че сутрин нощното небе отстъпва място на деня. Тя го гледаше така...