ᴛʜᴇ ᴅᴇᴇᴘ ɢʀᴇᴇɴ sʜᴀᴅᴇs ᴏғ ᴘᴀɪɴ

Тежката метална врата се затваря с трясък зад гърба ми.

"Болката никога няма да си отиде, Майлс. Никога. Но ако си позволиш да я обикнеш, ще я усещаш само понякога, вместо да я оставиш да завладее целия ти живот."

-Все още не мога да повярвам, че не само предложи да дойдем в клуб, ами и наистина дойде! Като ми прати съобщението, мислех, че се шегуваш с мен!-буквално крещи в близост до ухото ми Айлийн, сестрата на Ноа, в опит да надвика оглушителната музика, звучаща в помещението.

-Време е да го повярваш, скъпа!-крещя на свой ред, преди да се обърна към бармана, който чака да вземе поръчката ми-Два пъти "Текила Сънрайз" и три пръста "Макалън".-диктувам и след кимане от негова страна се обръщам с гръб към бара.

Очите ми се плъзват из помещението. В клуба е тъмно, музиката е оглушителна, усещам как тресе тялото ми, а вибрациите й буквално карат костите ми да подскачат, долавям миризмата на цигарен дим, различен алкохол и смесени аромати на парфюми. Още с влизането си в помещението бях изпитала неистовото желание просто да се обърна и да изчезна  по-бързо и от парче торта, когато съм гладна, но някак успях да устоя на този импулс за бягство. Не бях идвала в клуб от години и ми отне минути, докато привикна към атмосферата. Сега изпитвам един вид опиянение от всичко това. Погледът ми пълзи през стотиците потни тела, подскачащи в такт с музиката, през сепаретата, на които други гости на клуба спокойно отпиваха от питиетата си, в опит да зърна познатата фигура на един представителен мъжки екземпляр, заради когото бях тук, но до този момент без резултат. Клубът беше на два етажа и нищо чудно той да се спотайваше някъде горе.

-Не ме разбирай погрешно, слънце, просто се радвам, че се върна сред живите.-думите излизат измежду устните на Айлийн и достигайки до съзнанието ми, успяват да ме върнат нощи назад към определен сън.

В първия момент не знам как да реагирам, но когато се обръщам към момичето и виждам широката, искрена усмивка, която разпъва аленочервените й устни, не се сдържам и се усмихвам широко на свой ред.

-Повярвай ми, аз също се радвам!-едва когато думите биват изречени гласно, осъзнавам, че всъщност е така.

Щастлива съм, че се осмелих да напусна зоната си на комфорт, в която се криех дълго време. Ужасно дълго време. Може би трябва да благодаря на Ейнър по-късно за това.