ᴛʜᴇ ᴅᴇᴇᴘ ɢʀᴇᴇɴ sʜᴀᴅᴇs ᴏғ ᴘᴀɪɴ

Готова съм да те докарам до ръба на лудостта.

„Хората се страхуват от себе си, от собствената си реалност. От чувствата си, най-вече. Те говорят колко е велика любовта, но това са глупости. Любовта боли. Чувствата са смущаващи. Хората са научени, че болката е зло и опасност. Но как биха могли да се справят с нея, като ги е страх да чувстват? Целта на болката е да ни събужда. Те се опитват да я скрият. Но така грешат. Болката трябва да се разнася, както едно радио. Чувствате силата си, когато преживявате болка. Най-важно е как я понасяте. Болката е чувство. Чувствата са част от вас. Вашата реалност. Ако се срамувате от тях и ги криете, значи позволявате на обществото да разруши вашата реалност. Отстоявайте правото си да почувствате болката си.”
 – Джим Морисън

Усмихвам се широко. Прекалено широко.

-Не, няма да стане така. Ако ще бъда нещо, то ще е всичко. Твоето начало, спасение и край. Всичко, Ейнър.-говоря сериозно и с тих глас, вдигам ръка и нежно прокарвам пръсти по кожа на бузата му.

Обичам да докосвам нежно, сякаш оставям следите си върху кожата му завинаги. Очите му ме гледат интензивно. Виждам как иска да ме съблече пласт по пласт и да стигне до дълбините на душата ми. Не знам дали съм готова обаче да му го позволя. Има прекалено много тъмни части, които не трябва да излизат на бял ден.

-Знаеш ли, студено момче, идеята да те направя луд в този момент ми се струва толкова примамлива, че е на път да се превърне във фикс идея за мен.-думите излизат измежду устните ми и се засмивам развеселено.

Ейнър също не успява да остане сериозен за дълго и само след миг смехът му се смесва с моя. Приближавам се до него и усещам вибрациите от смеха, които разтърсват тялото му. Кожата ми настръхва.

-Ами ако вече съм луд, малка моя Скайлър?-пита развеселен и приближава лице към моето, докато не ни делят някакви си нищожни милиметри.

-Явно не достатъчно, но бъди спокоен, аз съм готова да те докарам до ръба на лудостта.-заявявам и се ухилвам насреща му.

Ейнър само се подсмихва и в следващия момент увива ръка около кръста ми и започва да ме дърпа към терасата.

-Какви ги вършиш!?-възкликвам изненадано и правя опит да го спра, но инатливото магаре успява да победи съпротивлението ми.

Спираме на терасата и Уорнър най-накрая спира да ме дърпа, но не ме освобождава от хватката си.