ᴛʜᴇ ᴅᴇᴇᴘ ɢʀᴇᴇɴ sʜᴀᴅᴇs ᴏғ ᴘᴀɪɴ

Всички сме сътворени от звезди, любима моя. 🌠

"Когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства." - Паулу Коелю

-Наистина обичаш това, което правиш.-дрезгав, познат глас достигна до мен, стряскайки ме.

Спрях да движа ръката си по стената, върху която малко по малко бях започнала да сглобявам идеята си, и позволих на съзнанието си отново да включи, да се върне в реалността. Обърнах се, виждайки Ейнър, облегнал се на касата на вратата. Оттласна се и тръгна лажерно към мен, очите му изучаваха това, което бях успяла да направя, а то бе все още съвсем малко, просто поставени основи, груба начална скица. Момчето се движеше грациозно.

-Да, обичам рисуването и много повече. Това е може би едно от малкото неща, от които никога не бих се отказала. Просто да създавам изкуство е това, което ме прави тази, която съм, държи ме жива. Потапям се изцяло в процеса на творене.-отговорих и прибрах зад ушите си няколко кичура коса, които се бяха отпуснали от опашката ми.

-Забелязах, дори не усети кога дойдох. В стаята съм от цели двадесет минути.-проговори момчето, застанало до мен, карайки ме да повдигна вежда очудено.

-Сериозен ли си?-попитах и той се обърна към мен, кимайки ми-И какво? Искаш да кажеш, че си ме наблюдавал цели двадесет минути?-не се сдържах да го подразня и зададох въпроса си, очаквайки да смени темата или да не отговори.

-Да, това казвам.-отговори вместо това, изненадвайки ме-Какво, не очакваше ли този отговор?-попита и устните му се извиха в крива усмивчица, докато очите му ме гледаха с интерес.

-Не, изобщо не очаквах да чуя това.-признах си и впих изпитателен поглед в него.

Бях объркана. А Ейнър определено беше доста странна персона, прекалено сложна, заплетена.

-Аз казвам винаги това, което мисля, малката. Не овъртам и не играя игрички.-начинът, по който го каза, ме смути.
Не можех да преценя какво трябваше да означават думите му.

-Колко е часът всъщност?-смених темата, осъзнавайки, че трябва да си купя ръчен часовник. По възможност по-скоро.

-Девет без десет.-отговори Ейнър, поглеждайки часовника на ръката си-Време е да спреш да работиш и да си починеш.

-Дори не съм разбрала кога е минало времето.-прошепнах и погледнах през прозореца в стаята, виждайки, че наистина нощното небе е започнало да заменя деня, слънцето вече залязваше, къпейки небето в красиви нюанси на жълто, оранжево, розово и лилаво.