ᴛʜᴇ ᴅᴇᴇᴘ ɢʀᴇᴇɴ sʜᴀᴅᴇs ᴏғ ᴘᴀɪɴ

Залива ме. Поглъща ме. Задушава ме.

𝒯𝒽𝑒 𝒹𝑒𝑒𝓅 𝑔𝓇𝑒𝑒𝓃 𝓈𝒽𝒶𝒹𝑒𝓈 𝑜𝒻 𝓅𝒶𝒾𝓃 | 𝒞𝒽𝒶𝓅𝓉𝑒𝓇  46

𝑊𝑖𝑡ℎ 𝐿𝑜𝑣𝑒, 𝐴𝑙𝑤𝑎𝑦𝑠. ♡

„Бяха ми нужни четири години да се влюбя в него. И само четири страници, за да го разлюбя.“

Приятно четене, любими мои! Обичам ви! 🖤

Не знам колко е часът, но знам със сигурност, че все още не съм готова да се разделя с леглото. За първи път от ужасно дълго време имах толкова спокоен и приятен сън. Дори сънувах Сойър и това подпомагаше за доброто настроение, в което се намирах.

Сънливо се преобръщам в леглото и все още със затворени очи опипвам завивките около себе си, за да напипам къде точно се намира Ейнър, имайки за цел да се сгуша удобно в обятията му и да остана обитател на страната на сънищата за поне още малко. Учудвам се, когато не успявам да усетя сърдитко около себе си и се принуждавам да отворя очи, въпреки огромното си нежелание. Надигам глава от пухената възглавница, за да открия мястото, където зеленоочко миналата вечер заспа, празно. Прокарвам ръка по завивките, за да усетя, че са студени. Значи е напуснал леглото преди известно време. Неприятна буца засяда в гърлото ми, но бързам да се успокоя с това, че може би е от онези хора, които просто не могат да се оставят да поспят повече и стават призори, когато още слънцето дори не се е подало. Да, Ейнър определено изглежда като такъв човек.

Ослушвам се, надявайки се да чуя звука от душа или от телевизора в хола, някакви стъпки или дрънчане на чаши, но нищо. Гробна тишина се е настанила удобно в дома ми. Прокарвам ръка през рошавите кичури розова коса и се надигам от леглото, обвивайки тялото си със завивките. Когато босите ми крака докосват пода, вече съм напълно будна. Сънят изчезва светкавично, а съзнанието ми започва да работи на бързи обороти. Очите ми сканират стаята и не ми убягва фактът, че на пода се намират само моите дрехи от изминалата нощ. Преглъщам трудно и първо се отправям съм банята. Не си правя труда да почукам, преди със замах да отворя вратата, за да намеря едно голямо нищо вътре. Усещам как топка от емоции се настанява в стомаха ми, когато затварям вратата и се отправям към изхода на стаята.

-Ейнър!-изкрещявам името му и пристъпвам в коридора, отправяйки се към кухнята.

Не получавам отговор и вече съм сигурна, че няма да го открия никъде, но въпреки това минавам и проверявам в кухнята, хола, стаята за гости, дори шибаното перално помещение. Нищо, никаква следа, бележка или каквото и да било. Усещам как цялото ми тяло трепери от гняв и съм объркана, и нямам никаква идея какво се случва, по дяволите. Сърцето блъска в гърдите ми, кръвта бучи в ушите ми и имам чувството, че участвам в някакъв шибан сериал, когато се заемам да издиря чантата си. Намирам я хвърлена на земята в коридора и се навеждам да я взема. Изкарвам от нея телефона си и тя отново намира място някъде на пода. Пръстите ми треперят, докато го отключвам и тая надежда, че ще намеря съобщение от Ейнър и че тази цялата сбъркана ситуация има някакво логично обяснение, за което не подозирам. След два неуспешни опита да нацеля глупавия пръстов отпечатък се отказвам и въвеждам паролата. Надеждата де разбива на парчета, когато виждам, че няма съобщения, няма пропуснати обаждания, и започвам да усещам как гневът започва да тътне под кожата ми. Намирам номера му в контактите и му звъня. Изправям се и се запътвам към стаята си, докато продължавам да чувам свободни сигнали, но само толкова. Ейнър дори не си прави труда да вдигне шибания си телефон. Ядосвам се и отново позвънявам, закрепвайки телефона между ухото и рамото си, за да освободя ръцете си. Отварям вратите на гардероба и изкарвам набързо от там комплект бельо, бели чорапки, сини дънки и първата тениска, която попада пред погледа ми. Хвърлям дрехите на леглото, а след тях и телефона си, като преди това не се сдържам и пиша съобщение на зеленоокия.