ᴛʜᴇ ᴅᴇᴇᴘ ɢʀᴇᴇɴ sʜᴀᴅᴇs ᴏғ ᴘᴀɪɴ

Признания се леят в нощта и се трупат в безграничното пространство.

„Слънцето е безочливо: винаги напуска света, щом се отегчи от нас. Луната е предан спътник. Никога не си тръгва. Винаги стои на мястото си и ни наблюдава непоколебимо, познава ни в светлите и тъмните ни моменти, променя се непрекъснато също като нас самите. Всяка нощ изгрява с различно лице. Понякога вяло и немощно, понякога силно и пълно със светлина. Луната разбира какво е да си човек. Несигурен. Самотен. Осеян с несъвършенства като с кратери."

-Кажи ми първия цитат, за който се сетащ в този момент, сърдитко.-думите излизат измежду устните ми под формата на шепот, толкова е тихо и идиалистично в този момент, че се страхувам да не разваля красотата му.

Или пък да не се събудя и да осъзная, че това е било просто един прекрасен сън, блян. Но няма как да е. Не е възможно усещането за дългите пръсти на Ейнър, които той нежно прокарва по кожата на крака ми, да е нещо друго, освен реалност. Както и приятното усещане на меката материя на роклята ми върху бедрата ми. Не може да е и плод на въображението ми великолепният аромат на зеленоочко, с който е пропито сакото му, обгръщащо раменете ми. Аромат, попиващ по тялото ми, по кожата ми, по цялата ми същност.

Понякога ние хората имаме способността да се вкопчваме толкова отчаяно в красотата на даден сън, че съзнанието ни да започне да го бърка с реалност, да размива границите. В този момент ми се случваше обратното - реалността ми се струваше като идеален сън.

-Днес не съм в настроение за цитати, скъпа. Но ако искаш, мога да ти споделя какво си помислих в мига, когато се обърна към мен в клетката и очите ти намериха моите.-предлага Ейнър, карайки ме заинтересовано да обърна глава към него.

Нощта и светлините остават на заден план, цялото ми съзнание е отворено само и единствено за сърдитко и признанието, което тръпнех да чуя.

-Разбира се, че искам! Кажи ми!-заявявам въодушевено и очите ми се плъзват по профила му, искам да видя очите му, но те са насочени към пътя, който черният джип скъсява с всяка изминала минута.

-Да ти кажа ли?-пита сърдитко в опит да ме подразни и забелязвам как ъгълчето на устните му се извива нагоре.

-Да!-почти изкрещявам и с това слагам край на всякакво тишина и спокойствие.

-Мисълта, която изскочи в съзнанието ми в онзи момент, беше, че всичко си заслужаваше. Всяка една гадост, която преживях, си заслужаваше, за да стигна до този момент, в който моето лудо, розово, любопитно и нахално момиче ме поглежда така, сякаш аз съм едно от най-хубавите неща в живота й.-признанието напуска красивите устни на Ейнър и той завърта глава, поглеждайки ме.