ᴛʜᴇ ᴅᴇᴇᴘ ɢʀᴇᴇɴ sʜᴀᴅᴇs ᴏғ ᴘᴀɪɴ

Болката е част от чувствата ни, а те са част от нас, от нашата реалност.

"-Ще ми обещаеш ли, че когато те натъжи, ще си мислиш за небето?
-Ама защо?
-Защото - той обръща лице нагоре - небето винаги е красиво. Дори когато е тъмно или дъждовно, или облачно, пак е красиво. И ми е най-любимото нещо на света, защото знам, че ако се изгубя или се чувствам самотен или уплашен, трябва само да погледна нагоре и то ще е там, независимо от всичко... и винаги ще е прекрасно."

"Без Хоуп" - Колийн Хувър

Ейнър паркира пред очарователна и много красива къща, която сякаш е излязла от мечтите ми и се е материализирала пред мен. Не беше твърде голяма, но не можех да кажа в никакъв случай, че е и малка. Беше просто идеална, а небето в този момент беше в най-красивите си нюанси. Гледката радваше душата ми, понякога се учудвах как красотата може да ми носи такъв покой. Небето беше моето любимо нещо. Защото винаги беше красиво. И винаги беше там, нямаше как да бъде изгубено, счупено. Единственото, което беше нужно да направиш, е просто да погледнеш нагоре и то щеше да е там. Във всеки един момент.
Забутах мислите си в някой ъгъл на съзнанието си и слезнах от колата, плъзгайки любопитен поглед наоколо. Беше спокойно, тихо, далеч от напрежението и забързаността, които все повече и повече ни пречеха да се отдадем на това да изпълваме дните си с живот. А не живота с дни. Сякаш на това място времето беше забавено. Това ми хареса прекалено много.
Спрях да се оглеждам и понечих да взема нещата си от колата, когато гласът на Ейнър ме спря.
-Аз ще внеса нещата ти.-каза, отваряйки задната врата от своята страна, за да вземе чантата и сака ми.
Нямаше какво да кажа, затова само кимнах и го изчаках. Уорнър тръгна към входната врата, която бе в красив ментов цвят. Кой би предположил, че само преди минути бях готова да му разбия главата.
Той отвори вратата и ме подкани да мина пред него. Пристъпих във вътрешността на къщата и моментално ароматът на ванилия изпълни сетивата ми. Обожавах този аромат!
Продължихме напред и се озовахме в хола на къщата, който заемаше доста голяма част от първия етаж.
-Мамо, тук сме!-извика Ейнър и остави нещата ми върху дивана в тъмносив цвят, върху която бяха подредени декоративни възглавнички в красиви пастелни цветове.
Очите ми започнаха да оглеждат пространството с очевидно любопитство. Всичко беше избрано и подредено с елегантност и стил, цветовете си пасваха идеално. Погледът ми се спря върху най-голяма стена в хола и веднага отбелязах, че именно нея щях да изрисувам. Мястото вече беше подготвено за работата ми.
Чух приближаващи стъпки и се обърнах в посока на звука. Само след секунди пред погледа ми изникна госпожа Уорнър и се зарадвах да видя, че не изглеждаше толкова зле, толкова сломена. Малко се учудих в същото време.
-О, Скайлър, толкова се радвам да те видя!-възкликна жената, приближавайки към мен, с което предизвика усмивка върху лицето ми.
-Аз също съм щастлива да Ви видя, госпожо Уорнър!-отвърнах, озовавайки се в прегръдките й.
Добре, тази жена беше наистина мила и очарователна.
-Как се чувстваш, мамо?-попита Ейнър и я обгърна с дългите си ръце, навеждайки се, за да остави целувка върху челото й, пропита с нежност и обич.
Гледката беше прекрасна, красива. Той беше доста по-огромен от дребната й фигура и това я правеше дори очарователна.
-Добре, скъпи.-отговори с мелодичен глас и прокара ръка по гърдите му.
-Няма нищо лошо в това да не се чувстваш добре, мамо, не е нужно да казваш нещо, което не мислиш.-каза Ейнър внимателно и помилва косите й.
-Теб няма как да заблудя, нали?-прошепна виновно жената.
-Не, а и няма нужда.-усмивката, която й подари, стопли вътрешностите ми-Аз се качвам горе.-съобщи и се запъти към втория етаж, но не и преди да постави още една целувка по слепоочието й.
През цялото време просто седях и наблюдавах. След като момчето се скри от погледите ни, госпожа Уорнър се обърна към мен и този път успях да зърна болката, изпълваща очите й.
-Наистина искам да бъда добре заради Ейнър, но не мога. Болката разкъсва вътрешностите ми, всичко е толкова прясно, толкова болезнено. Опитвам се всеячески да бъда силна, но просто искам да се свия и да плача дотогава, докогато не наводня света със сълзите си, да крещя и проклинам съдбата и боговете заради това, че ми отнеха единия син. Но това означава да предам отново Ейнър, да го нараня, а това не мога да си го позволя.-признесе просто така жената, а гласът й бе загубил мелодичността си от преди малко.
Заболя ме да чуя това и дори преди да се осъзная заговорих.
-Няма нужда да симулирате чувства, които просто е невъзможно да бъдат Ваши точно в този момент. Няма как да бъдете добре и това е разбираемо, претърпяхте огромна загуба. Болката Ви е обвила. И в това няма нищо лошо. Болката също е част от чувствата Ви, а чувствата са част от Вас, от Вашата реалност. Няма нужда да криете емоциите си, напротив, дайте им глас, ще се почувствате много по-добре. Ще плачете, ще крещите, ще бъдете тъжна, демотивирана, без желание за нищо, разбираемо е и няма как да избягате от това. Никой не може да избяга от това, единствено може да го крие, а това е възможно най-лошия вариант. Само не си позволявайте да заседнете в този момент и да оставите живота да премине покрай Вас без да имате досег с него. Защото животът е такъв - безпощаден, той продължава и не спира, не Ви позволява да си поемете дъх, не Ви изчаква да бъдете добре, за да продържите. Просто продължава напред. Иска ми се да Ви кажа, че болката ще мине, ще я забравите, но това означава да излъжа, а аз няма да го направя. Тази болка не минава, не става по-слаба, просто след време свиквате да живеете заедно с нея. Тя се превръща в нещо като фантомна болка, ще я позабравяте на моменти, ще се смеете, ще се радвате, отново ще изпитвате щастие, но в един момент тя ще напомни за себе си и ще Ви върне отново в пропастта, но Вие не се притеснявайте. Ще се измъкнете отново и не толкова, защото сте готова да излезете, а защото нямате друг избор. Животът не ти предоставя много възможности.-изрекох на един глас, а очите ми гледаха право в нейните, не ги изпускаха.
Тишина изпълни прострастранството, докато и двете осъзнавахме какво току-що се бе изляло измежду устните ми. Въпросът защо на думи звучи по-лесно, отколкото в действителност е, изникна в главата ми.
-Толкова си млада, а говориш толкова мъдро. Кого си загубила, скъпа?-попита госпожа Уорнър, не се изненадах от въпроса й, тя беше умна жена и знаех, че ще усети, че зад думите ми се крие нещо по-дълбоко.
-Брат си, изгубих брат си.-прошепнах тихо, никога не ставаше по-лесно за изричане.
-Съжалявам за загубата ти, скъпа Скайлър.-отговори жената и приближи, стискайки ръката ми.
-Да, аз също съжалявам.-очите ми попаднаха върху сака ми-Къде мога да се облека?-попитах, решена да спра този разговор и всичко изказано дотук и да се заема с работата, за която бях тук.
-В гостната на първия етаж, ела, ще ти я покажа.-изрече жената, докато очите й ме изучаваха с любопитство, в този момент ми напомниха на тези на Ейнър, но нейните за разлика от неговите бяха кафяви.
Кимнах и вземайки сака си от дивана, я погледвах. Спряхме пред врата в тъмнокафяв цвят и госпожа Уорнър я отвори, правейки ми знак да вляза.
-Можеш да се върнеш в хола сама, нали?
-Да, благодаря.-отговорих преди да вляза, затваряйки вратата след себе си.
Нямах време и желание да изучавам стаята, затова се заех да се събличам. Роклята падна на пода, Ейнър щеше да се радва със сигурност, че вече не е на тялото ми. Събух и токчетата си, след което отворих сака си и извадих дрехите от него. Набързо облякох спортното долнище и тениската, обух чорапи и маратонки. Сгънах роклята и тя намери място в сака, както и обувките ми на ток. Взех го и излязох, тръгвайки към хола. По пътя опънах ластичето на ръката си и го свалих, хващайки косата си с него в конска опашка.
-Избрах тези две снимки.-съобщи госпожа Уорнър с гръб към мен, усетила, че влизам в хола.
Върнах сака върху дивана, където първоначално го бе сложил Ейнър, и се приближих към жената в средата на стаята. Хвърлих поглед върху снимките и установих, че едната отразява Ейнър и Джейм като деца, може би господин Студен е на годинка, а брат му на четири или пет. На другата снимка бяха вече доста по-големи, може би е правена преди само няколко месеца. И след всичко, остават единствено спомените. Сякаш не си бил раждан, сякаш не си живял. Не те е имало.
Това, което прикова погледа ми, бе широката, щастлива и непринудена усмивка, украсяваща лицето на по-малкия Уорнър. Можех да призная, че дори сърдит изглежда привлекателен, но с тази усмивка можеше да накара едно момиче наистина да пожелае вниманието му.
-Какво мислиш, ще се получи ли да съчетаеш тези две снимки в едно?-попита жената и ми подаде снимките.
Взех ги в ръце и ги погледнах отново, определено щях да се потрудя върху изобразяването на тази усмивка.
-Вече дори имам идеи.-заявих на жената до себе си и се усмихнах.
Ръцете ме засърбяха да започна.
-Точно това се надявах да чуя.-лека усмивка успя да се намести върху лицето й.
В мислите си вече изчислявах и преценявах разположението на всяка една линия, всеки един цвят, който щеше да ми бъде необходим.
-Ще те оставя да работиш, но първо искам да ти благодаря за думите от по-рано, наистина ще помисля върху тях.-гласът на шефката ми достигна до ушите ми и проби до съзнанието ми.
-Помислете върху цялата ситуация, но не забравяйте, че другия Ви син все още е жив, все още диша и има нужда от Вас.-прошепнах, очите ми не се отместиха от стената, за да я погледнат, гледаха само бялото платно пред себе си.
-Иска ми се да те видвам в този дом по-често, Скайлър. И определено не само по работа.-бяха последните думи на събеседничката ми преди да напусне стаята, оставяйки ме сама, но не и преди любящо да стисне рамото ми.
Не си позволих да мисля върху думите й. Погледнах към снимките, а после към материалите, намиращи се на метри от мен. Позволих на съзнанието си да изключи.
Бях готова да създавам изкуство. Да съживявам чрез бои и четки.

Авторска бележка 💕🌈🧸:

Здравейте, прекрасни еднорози! 💚 Новата глава е вече тук и искрено се надявам да ви е харесала! Ще се радвам да чуя мнението ви, както и ако оставите по един глас в знак на подкрепа! Благодаря ви с цялото си сърце, душа, съзнание, подсъзнание и всичко друго, което притежавам! Вашата подкрепа е всичко за мен! Благодаря за всички мили и прекрасни думи! Помнете, че всичко, което изричаме, което правим, не се губи в пространството, то се слива с материята и в един момент ще се върне при нас под една или друга форма. Затова бъдете добри, обичайте, живейте щастливо и в хармония! Пожелавам ви цялото щастие на тази Вселена! Обичам ви безкрайно! ❤❤❤