ᴛʜᴇ ᴅᴇᴇᴘ ɢʀᴇᴇɴ sʜᴀᴅᴇs ᴏғ ᴘᴀɪɴ

Там горе свети ли някоя звезда за теб, Скайлър?

-Повярвай ми, ти въобще не ми отстъпваш, малката.-думите се търкулват от устните му и се сливат с материята, стават част от безграничното пространство.

Ейнър тръгна напред само за да спре няколко стъпки по-късно. Главата му се накланя назад и той впира взор в безкрайното небе. Не казва нищо, просто наблюдава. Може би търси нещо.

Подавам сигнал на краката си да се раздвижат и тръгвам към него. Заставам съвсем близо до зеленоочко. Следвам примера му и просто обръщам поглед към звездите, които като малко момиченце обичах да броя. Вярвах наивно, че ако преди да заспя преброя 101 звезди на небето, ще имам прекрасен сън, изпълнен със звезден прах. И броях всяка нощ, просто заставах пред прозореца или излизах в задния ни двор и броях. Броях, броях, броях. Дори не си спомням как ми беше хрумнала подобна мисъл. Може би бях прекалено голяма мечтателка. А може би се дължеше на факта, че обичах звездите и вярвах, че онези, които блестят най-ярко, са моите звезди, които блестят за мен. За да ги забележа. За да ми напомнят, че са тук за мен. И никога няма да бъда сама.

-Спомням си, че когато бях малък, ми казаха, че всеки един човек, който умре, се превръща в звезда на небето, затова да не тъжа. Той не ме напуска, а просто става част от красивото нощно небе.-започва да говори Ейнър с тих глас и аз го слушам, но не откъсвам поглед от безкрая над мен-Тогава наистина го вярвах. Беше много по-лесно за възприемане от истината. Сега също ми се иска да повярвам, че Джеймс не ме е напуснал, а просто е преминал от една форма на материята в друга. Искам да мисля, че по някакъв начин завинаги ще бъде с мен. Това откачено ли е?-признава в пространството на нощта.

Осмислям казаното от него. Самата аз някога си представях Сойър като една от звездите. Винаги най-ярката, която беше родена именно, за да блести.

-И какво ти пречи да вярваш все още в това? Ако ще ти бъде по-лесно, мисли, че Джеймс наистина вече е една от звездите. Преди време четох много за това, което се случва сред смъртта. Има най-различни версии. Някои вярват в Рая и Ада. Други са на мнение, че след смъртта, човек се преражда за нов живот. Някои предпочитат версията, че душата напуска тялото, което е тленно, и се рее във Вселената, става част от нея. Аз пък вярвам във версията с превръщането в звезда. И какво, ако не е така? Кой може да докаже, че въобще някоя от тези версии е правилна или истина? Не може, защото едно е сигурно - след смъртта хората никога повече не се връщат, загубили сме ги безвъзвратно. И може да звучи егоистично, но не искам да вярвам в прераждането, защото е прекалено жестоко просто човек да се прероди и да не помни нищо от миналия живот, да забрави всички, които са го обичали до болка, да забрави кой е бил. Затова и не вярвам в тази версия. В другите версии бих повярвала, може би наистина има Рай и Ад и някой ден ще се наложи да платим за грешките си.-очите ми биват привлечени от една звезда, която се различава от останалите, или поне аз така я виждам-Ние сме част от Вселената и Вселената е част от нас. А затова дали звучи откачено, не, напълно нормално е да искаш това. Човек се нуждае от надежда, нуждае се от мечти, от самозаблуда, от това понякога да размива границата между реалност и фантазия, за да съхрани себе си и да оцелее. Действителността на моменти е прекалено грозна, прекалено болезнена и задушаваща, и точно в тези моменти дори не усещаш как започваш да вярваш в лъжи, измислици и предположения. И няма нищо лошо в това.