Приказка за Ранафер и Алтара (2). Прокълната любов

Глава 24: Нова самоличност

Ранафер, Цитаделата

POV: Мая

Главата ми ще се пръсне. Не от болка, а от всичко кънтящо и опитващо се да намери място в нея през последния час. Тя е единственото нещо, което физически чувствам от себе си. Не, не единственото. С гърба си усещам топлината от тялото на Тедж и само тя ме крепи да не падна. Макар че ще е малко трудно да го направя от седнало положение.

Двамата още сме на пода в пещерата на Наа. Светлинките и мъглата изчезнаха, оставайки ни относително сами, докато гледахме разговора на Ивеелия и Десаи. После Тедж ми показа Ранафер и Алтара преди ерата на Свързването. Видях какво са загубили драконите и какво им е коствало да оцелеят. Разказа ми за огледалните двойки и за това, че сега неговото огледало е Илилан.

Ако можех да изпитам някаква емоция, сигурно по-лесно щях да се справя с всичко видяно и научено. Но не. Не мога да изпитам омраза или отвращение към Ивеелия. Разбирам какво е чувствала и защо го е направила. Разбирам също, че с Тедж никога няма да имаме това, което имаха мама и татко. Илилан винаги ще бъде до него, заради водата на Наа, която ги е свързала навеки. Трябва да ме боли от тази мисъл, но не чувствам болка. Не може да има трима управляващи. Единият, аз, съм излишна.

Мога да остана до Тедж само като негова Наречена, но в тайна. За всички останали ще съм поредната му фаворитка. Не може дори да ме обяви за Спътница, както е предвидено в условията на селекцията. Последиците за Алтара ще са непредвидими.

Дори да искам, вече не мога да му споделя за предположенията на татко. За това, че някои от Наместниците искат абсолютна централна власт. За подозренията му, че някой на Алтара се е научил да предизвиква бедствията на Ранафер. След думите на Каалимея дори не се налага да предполагам кой го прави или как. Фамилията Шау Ено трябва да притежава Виждащата дарба. Не може само при мен и прабаба ми да се е проявила. Другите човешки наследници на Арасаи също може да са я наследили.

Иска ми се да зърна поне частица от бъдещето, но заради стореното от Ивеелия, за мен е достъпно само миналото. Дори когато знаех, че съм неодарена, не се чувствах толкова безполезна. Не зная какво да правя и това ме плаши. Всъщност не изпитвам страх, въпреки че би трябвало. По скоро прилича на объркване. Необяснимото е, че зная какви са правилните чувства в случая, но те не се зараждат в мен.