„Затвори очите си." Прошепна той, почти докосвайки устните си с моите. Не можех да мисля, не можех да контролирам реакциите си, но изглежда думите му ми оказаха някакво влияние, защото изпълних казаното от него. „Искаш ли да те целуна?" Продължи да говори като не се отдръпна, дори за секунда. Дъхът му галеше нежно лицето ми и чувството бе магическо. Да го усещам толкова близо до себе си бе като дълго жадуван блян.
Исках ли да ме целуне? – Запитах се. Колкото и да го премислях, отговорът винаги оставаше един и същ – естествено, че да! Но тогава отворих устата си, изричайки не това, което ми диктуваше сърцето, а това което ми казваше станалия на пихтия вече мозък.
„Хари... недей!" Прошепнах по-скоро като молба, отколкото като заповед. Той се отдръпна леко озадачен.
„Защо?" Попита изключително объркан. Сега вече ми бе дал нужното пространство, за да мога да събера мислите си и да сформирам правилно изречение.
„Не искам отново да падам толкова лесно в мрежите ти."
Бях права като му казвах това, нали? Той ме отхвърли зад училището, когато с цялата си същност исках да бъда до него. Даже бях готова да забравя как скъса с мен, представяте ли си? И за какво бе всичко? За студения му поглед, за едва изречените думи: „Върви си!" Не нямаше да се подлагам отново на това. Сега бе негов ред да се бори за мен. Да усети какво е да си отхвърлен. Сега е негов ред да ми докаже, че има истински чувства към мен. Постъпвам правилно, сигурна съм. Е, може би не чак толкова сигурна, защото наистина много искам да усетя мекотата на кадифените му плътни устни. Говоря глупости! Трябва да се стегна.
Той видимо се напрегна при думите ми. Не чака дълго и се изправи на крака, лишавайки ме от сигурността и топлотата, които излъчваше тялото му. Най-после можех да дишам нормално и преценката ми не беше замъглена от прекалената му близост. Седнах, опирайки гръб в дървената тоалетка и го погледнах в дълбоките зелени очи, търсейки някакъв отговор. Нещо, което да ми подскаже какво чувства в момента. Там видях единствено новозараждащият се гняв, който всеки момент щеше да избухне с пълна сила.
„Моите мрежи!?" Извика рязко, а аз подскочих от уплаха. „Ами твоите мрежи, които така здраво са ме оплели, лишавайки ме от всякаква свобода? А? Какво е мнението ти за тях?" Беше като полудял, обикаляше из стаята, дърпайки силно косата си и крещейки. Не проумявах дали гневът му е породен от това, че го отхвърлих или просто обичаше да прави от мухата слон и да избухва на най-нищожните неща. Все пак не беше кой знае какво. Нали?
YOU ARE READING
BUTTERFLY #Wattys2015
Fanfiction- Щастието е като пеперуда Хари, ако я преследваме винаги е извън обсега ни, но ако седнем тихо, може да кацне върху нас. Ние доста упорито преследвахме нашето щастие и не успяхме да се научим на търпение. Може би заради това загубихме всичко.- Прош...
