Гледната точка на Мел:
„Взе ли одеяло?" Попитах Хари, докато преглеждах чантата сигурно за двайсети път вече, да не би да сме забравили нещо.
„Дааа!" Простена раздразнено.
„Добре. А взе ли..." Той изпуфтя и рязко ме прекъсна.
„Да, да взех го. Взех всичко. Имаме палатка, цяла чанта пълна с храна, одеало, вода, алкохол, маршмелоу... Всичко. Престани вече да ровиш в чантата, не сме забравили нищо."
„Добре, спирам." Отвърнах вяло, но продължих с действията си. Усетих как една ръка се увива около дръжките и след миг чантата беше изтръгната от ръцете ми и захвърлена на задната седалка. Погледнах го сериозно в очите, а той бе на път да избухне в смях, заради физиономията ми.
„И дори не си помисляй да вземеш някоя от другите чанти!" Предупреди ме този път със сериозен поглед. „Господи не мога да повярвам колко си параноична..."
„Не съм параноична!" Извиках, завъртайки се с лице към него. „Просто съм предпазлива." Оправдах се. „Искам да бъда сигурна, че сме взели всичко."
„И дори и да не сме, какво от това? Не е голяма работа." Измрънка изнервено. „Чудя се как живееш изобщо така, в постоянно притеснение за всичко."
„Аз се чудя ти как живееш в такова спокойствие..." Обърнах се напред, заглеждайки се в пътя и скръствайки ръце.
„Живея си прекрасно!" Отвърна троснато.
„Да, личи ти..." Нацупих се.
„Какво имаш предвид?" Чу се отново гласът му, след около минута в тишина.
„Не ти живя цяла година в ад изпълнен с постоянни съмнения дали любовта на живота ти е жива, или не. Така че, нямаш право да ме съдиш, че съм параноична..." Издрънках всичко това на един дъх, преди да успея да затворя устата си или да се усетя какви ги говоря. Той не каза абсолютно нищо, просто се взираше безизразно в пътя пред себе си. Видях, че кокалчетата на ръцете му са побелели от стискането на волана и вече знаех, че думите ми са го наранили. Тогава осъзнах грешката си. Не биваше да му говоря така...
„Съжалявам, не биваше да казвам тези неща." Въздъхнах и се заиграх с пръстите на ръцете си.
„Но всичко е истина. Беше напълно права." Усетих болката в гласа му. Знаех, че в момента се обвинява за всичко случило се и се чувствах ужасно, че започнах тази тема. Не исках да го гледам тъжен, не исках и да го боли заради постъпките му. Всичко вече е в миналото и не трябваше да повдигам тази тема отново...
YOU ARE READING
BUTTERFLY #Wattys2015
Fanfiction- Щастието е като пеперуда Хари, ако я преследваме винаги е извън обсега ни, но ако седнем тихо, може да кацне върху нас. Ние доста упорито преследвахме нашето щастие и не успяхме да се научим на търпение. Може би заради това загубихме всичко.- Прош...
