Texting with my kidnapper

26

-Люк! - още преди да беше затворил прозорецът се хвърлих на вратът му. Отново съм в прегръдките му, забравяйки какво ми причини.

-Принцесо, спокойно тук съм, няма да бягам! - каза в ухото ми. Когато се отдръпнах от него той се загледа в очите ми. Толкова ми липсваха. Липсваха ми очите му, ръцете му. Липсваше ми Люк.

Преди да успее да каже още нещо слях устните ни. Той задълбочи целувката и в следващия момент се намирах върху леглото с Люк надвесен над мен. Започна да целува вратът ми и свали тениската ми, когато чух стъпки. Избутах Люк от себе си, а той падна на земята.

-Роуз? - извика майка ми.

-Под леглото! - прошепнах му, а той се засмя и се намести под леглото. Точно тогава мама влезе в стаята ми. Може би трябваше да облека тениската си преди това, но вече беше късно. Надявам се само да не ми е оставил смучки.

-Защо си без тениска.? - погледна ме объркано.

-А-аз....аз... Щях да се преобличам и тъкмо се събличах. - започвам да ставам добра в лъжите.

-Роуз, исках да ти се извиня. Напоследък се случиха много неща. Първо изгубих баща ти, след това те отвлякоха, а сега и полицията те разследва за смъртта на момчето от супермаркета. Съжалявам, скъпа. - опитвах се да не заплача,но от споменът за татко очите ми се насълзиха. Той почина преди два месеца в катастрофа.

-Обичам те и ме е страх да не изгубя и теб, Роуз. - тя ме прегърна и излезе от стаята. Бях на път да заплача, но се сетих за Люк и това, че беше под леглото ми. Отидох и заключих вратата.

-Вече можеш да излезеш. - казах аз, наблюдавайки как излиза от под леглото ми. Когато погледите ни отново се засякоха погледнах настрани. Това, че той бе дочул разговорът с майка ми ме караше да извърна поглед.

Когато бях отвлякана Люк ме беше разпитвал за семейството ми. Не му бях казала за баща ми. Тогава все още не бях готова да говоря за него. Дали ми е ядосан? Погледнах към момчето в стаята ми, а той само ме зяпаше. Не изглеждаше ядосан.

-Не си ми казвала за това с баща ти.... - сведох глава.

-Сърдиш ли ми се? - след краткото мълчание погледнах към него, разваляйки тишината.

-Разбира се, че не принцесо! - каза той, прегръщайки ме. - Просто се изненадах, това е. Съжалявам...

-Недей! - прекъснах го. - Не искам да ме съжаляваш. Случва се на всеки. Не мисля, че съм единствената загубила баща си в катастрофа. - отново бях свела глава, тогава усетих пръстите му под брадичката си, повдигайки я нагоре. Когато погледите ни се засякоха той ми се усмихна. Не беше подигравателна или самодоволна, а по-скоро вдъхваща кураж. Отвърнах на усмивката му и се изчервих. Едва тогава си спомних, че бях без тениска. Изчервих се още повече и отидох до леглото си, вдигайки я от земята. Тъкмо щях да я облека, когато някой я издърпа от ръцете ми. Погледнах го криво, а той ме огледа.

-Така ми харесваш повече! - усещах как лицето ми гори. Защо реагирам така на коментарите и погледите които подхвърля!? Обърнах се с гръб към него, макар вече да ме беше видял червена и полугола.

Усетих пръстите му около вратът ми, а след това да се спускат надолу по гърбът ми, стигайки до дънките ми. Изведнъж вече се намирах върху леглото, а Люк беше над мен, събличайки ме. Нещата се случиха толкова бързо и преди да усетя отново бях в ръцете му, обвита в целувките му, маркирана като негова.