Texting with my kidnapper

50

Двата дни без Люк минаха бързо. Утре си тръгва. Завинаги. Още не мога да свикна с мисълта, че повече няма да го виждам или с това, че той не ме взема за нищо. Ще си тръгне просто така сякаш не бях нищо значително за него.

До сега е нямал никого до себе си, освен приятелите му. Те са били до него след като майка му е починала. Познават се от съвсем малки и винаги са били заедно. Ние се познаваме от три месеца или поне аз го познавам от толкова.

Може би беше наистина егоистично от моя страна да постъпвам така. Той беше първото момче в което се влюбих. Не искам да го загубя, но ще е по-добре да не се караме в последните ни мигове заедно. Трябва да му се извиня.

Без да се замислям станах от леглото си и се преоблякох. Но бях до там. Къде ще го намеря? Дали ще ми отговори ако му пиша? Навън валеше, а грамотевиците украсяваха небето. Когато погледнах към часът установих, че вече е два през нощта. Тоест ни остават по-малко от двадесет и четири часа.

Взех якето си и излязох възможно най-безшумно. Огледах се наоколо, но не се виждаше нищо. Единствената светлина идваше от светкавиците в небето. Не знаех къде точно отивам. Просто започнах да тичам и тичам до там където ме отведат краката ми.

Бягах известно време и вече едва си поемах въздух. Спрях за момент, защото се оказах в задънена улица. Обърнах се за да си вървя, но не успях. Някой ме беше притиснал към стената, блокирайки движенията ми.

-Какво ли прави само момиче навън посред тази буря? - чух гласът на човека зад мен,но се изненадах когато чух и друг глас.

-Кой е казал, че е сама? - усетих как хватката му се отпусна и вече можех да се обърна, отблъсквайки го. Не виждах човека, който проговори. Беше твърде тъмно, но въпреки това гласът му ми изглеждаше познат.

-Не знаех, че това е твоето момиче, Хеммингс! - Хеммингс? Люк?

-Вече знаеш! Хайде, Роуз! - той се доближи до мен и грубо хвана ръката ми. Все още ми бе сърдит. Но защо беше навън толкова късно? От къде познава този и защо толкова лесно му отстъпи?

-Люк...

-Мълчи! Ще говорим после! - отряза ме, преди да му се бях извинила. Не знаех къде ме води, но честно казано ми бе все едно. Нали щях да съм с него...