29

1.4K 96 4
                                    


Не знам как се чувствам. Може би пребита, тъжна, наранена, самотна. Как един човек може да те накара да го обичаш толкова силно, но същевременно и да го намразиш. Люк не е виновен за съдбата си. Той сам ми каза, че когато е влюбен върши глупости. Но той много добре знае какво прави? Вече не знам дали е влюбен в мен, мрази ли ме или просто иска да страдам? Не за пръв път ме наранява така. Използвайки ме.

-Роуз? Миличка, добре ли си? - кимнах и избърсах сълзите си.

-Д-добре съм.

-Защо плачеш? Добре ли се чувстваш? - кимнах не способна да направя нищо друго. Защо се чувствам толкова слаба?! Той е просто един от многото! Не е по-различен с нищо от останалите!Знаеш, че това са глупости! Той е Люк и най-вече не е другите. Та кой, по дяволите, би убил човек заради това, че му се усмихна? Но нищо от това не му дава правото да ме наранява така.

-Роуз, искаш ли да излезем? Двете, заедно? Да се поразходим като преди? Знаеш доброто старо време. - усмихна се майка ми, давайки ми подкрепа. Кимнах и я прегърнах силно. Точно сега най-много имам нужда от майка.

След като излязох ме, обиколихме парка, а след това и магазините. Решихме вече да се прибираме, защото бе станало късно и слънцето бързо започваше да залязва. Докато вървяхме отново онова чувство се нагнезди в гърдите ми. Сякаш някой ме наблюдава, преследва. Има вероятност това да е Люк, но е само вероятност. Той иска да си тръгне. Защо му е да те наблюдава?
Изведнъж усетих силен сблъсък с друго тяло, а след това се оказах на земята.
Чувах виковете на майка ми,но не ги разбирах. Сякаш светът започна да се върти. Едва когато започна да спира световъртежа започнах да чувам ясно гласът на майка ми.

-Помогнете ми ограбиха ме! Роуз! Роуз, ти кървиш!

Texting with my kidnapper Where stories live. Discover now