Texting with my kidnapper

30

-Какво стана, добре ли сте? - чувах познат глас, но ми бе трудно да го разпозная. Сякаш беше далечен. Усещах познат допир, но сякаш едва докосващ ме. Отново светът започна да се върти около мен. Клепачите ми натежаваха очите ми се затвориха. Не помня нищо друго.

Докато не се събудих в болница. Главата ме болеше ужасно силно. Всичко беше размазано. Когато зрението ми се оправи, успях да забележа притеснения поглед на майка ми и този на Люк. Люк!?

-К-какво? - когато проговорих очите на  майка ми и Люк се забиха в мен. Какво прави той тук?

-Роуз!? Знаеш ли как ме изплаши? Добре ли си, скъпа? - кимнах, наблюдавайки Люк. Той също не сваляше поглед от мен. Гледаше ту към очите ми ту към челото ми. Какво ми има?

-Какво стана? Защо съм в болницата?-попитах мама, игнорирайки го. Все още болката в сърцето ми надделяваше над физическата болка.

-Скъпа, опитаха се да ни ограбят. Добре, че беше Аштън. - Чакай, чакай! Аштън? - Той успя да хване крадецът и да те докара до болницата. Наистина много съм му задължена. - каза тя, поглеждайки към "Аштън".

-Може ли да си ходим? -попитах тихо. Имах чувството, че ако кажа нещо по-силно ще избухна в сълзи.

-Разбира се, миличка. Сега ще кажа на лекаря да подготви документите и се връщам. Вие се запознайте! - каза мама, излизайки от стаята. Остави ме сама с него.

-Не е нужно да ми благодариш, принцесо! Просто направих това което трябваше. Опазих момичето си! - намигна ми той. Точно сега исках да заплача заради този прякор.

-Не ме наричай "принцесо", а още по-малко и "твоето" момиче.! - казах остро. Нямаше да се предам! Ще му покажа, че мога и без него. Макар самата аз да не вярвах.

-Не ме разсмивай, принцесо! - засмя се той. Тогава нещо в мен прещрака. Започнах да разсъждавам. Люк беше там, когато всичко се случи. Заведе ме в болницата. Запозна се с майка ми, представяйки се за Аш. Мамка му!

-Имаш ли нещо общо с това? Ти ли поръча да ограбят майка ми?