Texting with my kidnapper

39

Когато отворих очите си срещнах притеснения поглед на майка си. Огледах се. Бях в стаята си както помнех, но не бях на земята, а върху леглото си. Опитах се да стана, но усетих болка в ръката си. Система? Какво, по дяволите е станало?

-Мамо? - прошепнах тихо. Гласът ми се беше изгубил от всичкото плачене.

-Роуз... Защо? - мълчах. Не знаех какво да кажа. Разочаровах я. Аз съм ужасна дъщеря. - Опитвах се да се държа с теб добре. Да не ти липсва нищо. Знаеш колко ми е трудно без баща ти и колко страдах ме. Исках да ти бъда и майка и баща. Да не си сама, а какво направих? Превърнах те в алкохоличка!

-Съжалявам... - нямах какво да кажа. И без това се чувствах зле заради онзи използвач, а сега разочаровах и нея.

-.. Не знам какво щях да правя ако не бях видяла Аштън. - погледнах към нея и едва тогава забелязах, Люк, който стоеше до вратата. Погледа му беше забит в мен. Смешното беше, че исках да заплача, глупавото това, че останах без сълзи. За какво по-напред да плача?

-Може ли да ме оставиш за малко насаме с Роуз.? - попита я Люк. Защо иска да остава насаме с мен? Защо изобщо си е направил труда да идва и да ме спасява?

-Какво ти става, Роуз? Да ме побъркаш ли искаш? - беше ядосан, но защо той ми е ядосан?! Аз ли се подиграх с него?

-Върви си Люк.

-Не, няма! Какво ти става!? До вчера ме молеше да остана, а сега ме гониш! Казваше, че те е страх какво ще стане щом си тръгна, а вчера искаше да отида при друга!

-И ти ми казваше, че ме обичаш, а вчера ми го показа.

-За какво говориш, по дяволите!?

-Говоря за снимката на теб и онова момиче. Какво? Аз ли не съм видяла правилно? Или пък си объркал номера и си я пратил случайно?!

-Роуз, за какво снимка ми говориш!? - извика след мен.

-За шибаната снимка, която ти ми изпрати!

-Не съм ти пращал нищо! - каза объркан. Огледах се за телефона си и за мое щастие го намерих върху шкафчето до леглото си.

-Виж! - казах и го замерих с телефона. Точно сега не ми пукаше особено какво правя. Бях ядосана. Много ядосана. Той за щастие хвана телефона ми преди да се разбие на парченца в стената зад него. Когато отвори чата и видя снимката се направи на изненадан.

-Не съм го писал аз. - засмях се на глупавото му оправдание.

-Разбира се, че не си. - отвърнах му съркастично.

-Роуз, говоря сериозно. Не съм писал нищо подобно. Ето виж. - извади телефона от джоба си и ми показа чата. Съобщенията бяха изтрити.

-Първо изпращаш и после го изтриваш, знам как става Люк! - озъбих му се.

-Роуз, кълна ти се, не съм бил аз. Повярвай ми моля те.

-Добре, да приемем, че не си ми писал онези неща. Но не можеш да кажеш, че на снимката не си ти Люк. Ти си и не си сам, а с друго момиче. Искаше ми се да кажа, че просто си говорите, но е очевидно, че не е така.

-Роуз, аз.... Това е бившата ми приятелка Арзалия. Не ми е нищо друго освен бивша. А, веднъж бивша цял живот си остава такава.

-Това не обяснява защо се целувахте Люк. - опитвах се да спра сълзите си преди да излязат, но не успях.

-Принцесо, не плачи. - каза и се опита да хване ръката ми, но аз я отдръпнах преди да го е направил и избърсах сълзите си.

-Не ме докосвай, повече. Не искам да имам нищо общо с теб. Не искам да идваш повече и да се навърташ около мен или майка ми.

-Не, принцесо моля те. - виждах болката в очите му, но къде беше той докато аз плаках за него.

-Върви си, Люк. По-добре замини, още днес.

-Не... Роуз, моля те. Погледни ме. - въпреки молбите му, не вдигнах погледа си от земята. - Моля те, принцесо погледни ме и ми го кажи. Кажи, че искаш да си вървя и никога повече да не те доближавам.-колкото и да болеше, трябваше да го направя. Вече нямах сили за всичко което ми се случи, а кой знае какво още ще стане. Погледнах го в сините очи, които до скоро обожавах. Болеше ме да го виждам такъв, но споменът, че е бил с друга ме наранява още повече.

-Върви си.-прошепнах тихо, гледайки го в очите. Гледаше ме известно време преди да се изправи от леглото ми и да излезе през вратата без да каже нищо. Тръгна си. Всичко свърши...