Texting with my kidnapper

33

-Е, Аштън с какво се занимаваш? - майка ми започна разпита си, а аз нямах търпение Люк да се провали в опита си да излъже. Не, че исках да каже нещо глупаво и майка ми да разбере, но исках да се провали в опита си да бъде "героят" в очите на майка ми.

-Аз.... Уча в близкия колеж и не работя нещо странично. Търсех си работа до скоро, но родителите ми решиха да се преместим малко след завършването ми.

-Значи си последна година? - Той кимна, усмихвайки се чаровно. Не може да лъже, а? Последна година?! Той дори не учи, а родителите му... Загледах се в момчето срещу себе си.

"Бях сама в стаята. Нямаше ток. На всякъде бе тъмно и ужасно самотно. Дали Люк спи? Станах от леглото си, излизайки от стаята. Огледах се, но тъмнината беше навсякъде, попречвайки ми да видя каквото и да е било. В следващия момент силна светкавица , последвана от гръмотевица озари коридора, карайки сърцето ми да бие два пъти по-бързо от обикновено. Инстинктивно изпищях и се обърнах за да вляза в стаята си, скривайки се под завивката, но тялото ми се блъсна в нечие. Озовах се в ръцете на някого. Този някого държеше фенерче и когато, то освети лицето му си отдъхнах. Това беше Люк. Просто Люк. А не трябваше ли да се страхувам?

"Защо не спиш?" - попита ме той.

"Аз... Не успях да заспя и... Щях да отида да пия вода, но навън има бурия и се изплаших от гръмотевицата." - обясних засрамено. Сигурно ме мисли за бебе. Да се страхуваш от гръмотевици.

"Страх ли те е?" - кимнах, несигурно. Но той не се засмя или нещо подобно, хвана ръката ми и ме поведе към някъде. Озовах се в... стаята му? Защо съм тук? Преди да бях задала въпроса си той запали две свещи, поставяйки ги от двете страни на спалнята му. Изгаси фенерчето, оставяйки светлината единствено от свещите. Легна на леглото от едната му страна и ми посочи другата.... Тук ли ще спя? Като послушно кученце легнах от другата страна. Беше толкова странно да лежа до него. За какво ли си мисли?

"Разкажи ми нещо за себе си, за семейството ти..." - Не мисля, че го интересуваше, но ако не бях казала нищо щеше да е неловко и твърде тихо. Разказах му всичко, което съм сигурна че го знаеше. Не мислех да му разказвам абсолютно всичко макар да вярвах, че той бе добре информиран за мен и семейството ми. "Ами ти? Ще ми разкажеш ли за себе си?"

" Знаеш, че не съм длъжен да ти казвам нищо, принцесо! "-намръщих се на отговорът, който получих и замълчах. Накара ме да му разкажа за майка ми, за колежа, приятелите си, а той не иска дори да отговори на въпроса ми. - ".. Но, ще направя изключение за моята принцеса. "-надигнах  се от леглото и проверих дали е сериозен. По лицето му не се изписва развеселение. Сериозен ли е? - "Искаш ли да научиш нещо за мен?" - кимнах. - "Защо?"

"Стига, Люк! Накара ме да говоря за себе си и да ти се разкрия, а ти мълчиш и не споделяш нищо с мен!" - отвърнах му раздразнена. Но противно на очакванията ми, той не се ядоса, а се усмихна. Изправи се срещу мен и погали бузата ми. Какво прави той?

"Кажи го отново, Роуз! "-погледнах го объркано. Какво да му кажа отново?

" Кое? "

" Името ми. Искам да чуя името си излизащо от тези устни още веднъж.... Моля те, принцесо!" - изглеждаше така сякаш има нужда да го направя. Сякаш ако не го направя нещо лошо ще му се случи. Загледах се в сините му очи. Изглеждаха толкова красиви, но пълни със чувството за недоволство. Искаха нещо. Искаше да кажа името му и нуждата да го чуе от мен да премине. Защо толкова искам да му помогна?

"Люк.." - преди да се усетя вече бях прошепнала името му. Звучеше толкова приятно. А докато осмисля какво се случваше тялото ми вече бе притиснато от неговото. Това беше деня в който загубих ума си и заложих сърцето си....