Точно тук

Глава 1 - Далеч от лошото.

Ерика

Със стъпването на българска земя спомените ме заляха и сълзите запариха в очите ми. Първата поета глътка въздух беше като шип, който се заби в дробовете ми и стиснах зъби казвайки на съзнанието ми да спре да ме изтезава като върти тази картина. Болката от случилото се беше достатъчна и без онзи момент да е пред очите ми непрестанно. Човек можеше ли да бъде опериран от емоция? Със сигурност бих се възползвала от това сега.

— Хайде, зайче, да намерим багажа ни. — малкото ми четиригодишно слънчице заби синия си поглед в мен. Очите ѝ бяха напълно идентични с... Не, Ерика! Макар да не бе пряк свидетел на онзи Ад, усещаше, че нещо не е наред, но аз не можех да променя случилото се. А как само исках.

Хванах малката ѝ ръчичка и се наредихме точно навреме, за да забележа големия куфар. Взех го и погледнах дръжката. Металната буква Е закачена за нея беше индикатора, който показа, че това е нашият багаж. Излязохме отвън и се качихме в такси. Продиктувах адреса на шофьора и за първи път от снощи малката ми принцеса каза нещо.

— Вече тук ли ще живеем?

— Да, слънчице, вече ще живеем в София. — погалих я по главата.

— Само двете, нали? Далеч от лошото? — надежда проблясна в детските очички.

— Далеч от лошото. — повторих и срещнах съжалителния поглед на мъжа в огледалото, а той веднага го отмести. Колко мразя да ме гледат със съжаление, не ми трябваше, не помагаше с нищо.

Когато стигнахме погледнах към мъничето, което заспа в скута ми докато минавахме през трафика. Погалих я прибирайки няколко тъмно руси кичурчета зад ухото ѝ, а клепачите ѝ се размърдаха.

— Хайде, съкровище. Пристигнахме, да влезем вътре и ще те сложим да спиш. — разтърка очичките си сънено, а аз отворих вратата и слязох подавайки ръка, за да го направи и тя. Сложих ѝ шапката и шала, които свалих в колата, за да не ѝ е топло и платих на мъжа. Качи се в таксито и потегли, а аз въздъхнах. Ако не ни приемеше трябваше да отидем на хотел, а това означаваше, че след два дни щяхме да сме на улицата. Преметнах чантата си през рамо и хванах дръжката на куфара дърпайки го към входа на блока. Разчитах изцяло на късмета, че ще се намери кой да ми отключи ако звънна, но съдбата реши да ми даде поне малка надежда когато един дядо излезе и задържа вратата за мен и момиченцето ми. Вероятно това бе един от най-младите останали кавалери.