Точно тук

Глава 8 - Време е за истината.

Пламен

- Как така не е вкъщи, майка му стара? - изръмжах.

- Не знам, шефе.

- Да не съм те видял преди да започнеш да знаеш. - затворих с яд и едва се въздържах да хвърля шибания телефон към стената. За какво ми бяха тези глупаци като не можеха да намерят една жена с дете, които дори нямаха къде да отидат?

- Добре, нали е обещала да не казва на никого, какъв е проблемът след като ѝ вярвате?

- Проблемът, Деяне, е че е сама жена с дете на четири години, без близки и не си е вкъщи.

- Искам да спрете да плачете, да изпиете тези и да помислим спокойно. Има много места в града където може да отиде, излязла е да се разходи, да помисли. Нали казахте, че онзи ден жената, при която живеят е ходила при нейна приятелка и е взела Калия със себе си? И сега е станало така. - мама сложи поднос с чаши чай на масата, които вдигаха пара и даде по една на момичетата.

- Само ако ѝ го бяхме казали ние. - проплака Ванеса. - Ако не беше научила така щеше да е склонна да ни изслуша, щеше да знае, че ѝ гласуваме доверие за тази тайна и да отговори със същото. Дори да я намерим, как ще я накараме да ни чуе? Нали я видяхме, взе си нещата, хвана детето за ръка и ни отписа.

- Защо говориш така? Разбира се, че ще ви чуе. Просто е шокирана. Миличките ми, спомнете си как реагирахте вие. Ванеса, не накара ли Дани да спи пред вратата ти две седмици? Цвети, ти като научи почти извади окото на Ивайло с онази ножица. Ели, ти добре ли го прие? Зоя? И четирите реагирахте по свой собствен начин, така се е случило с Ерика. Не е побесняла, майчинското чувство е надделяло и е сметнала за най-добре да си тръгне и да се предпази, но вие ще ѝ обясните. - телефонът ми звънна и вдигнах светкавично когато видях, че е Ерика.

- Съвсем едно е да скриете това от мен, но тъпите ти хора ме следват от половин час и започвам да се дразня. - изръмжа.

- Какво? Веднага ми кажи къде си, не съм ти пускал никаква опашка. - взех ключовете от масата игнорирайки притеснените изражения и излязох.

- Как така не си?

- Кажи ми къде си, по дяволите! - ударих по кормилото.

- В Борисовата градина.

- Чакай ме там и се увери, че има хора около теб. - поне вече знаех, че от Симеоново се стига и за петнайсет минути. - Добре ли си? - слязох и огледах лицето ѝ сякаш, за да се уверя, че нищо не се е случило.