Точно тук

Глава 28 - Карти долу.

Пламен

Това беше пълен кошмар, от който исках да се събудя вече.

— Обещавам да то обясня всичко, но нека се приберем. Хайде, да си вървим вкъщи. — хванах ръката ѝ, но видя нещо или по-точно някой зад гърба ми и шок се изписа по лицето ѝ. Мамицата му!

— Ти? — нямаше нужда да се обръщам, за да разбера за кой говори. — Каква работа имате заедно? Някой ще ми каже ли какво става? — очите ѝ сканираха всеки в стаята, но никой не смееше да каже нещо.

Долових звук от преместване на стол и се обърнах, за да хвърля смъртоносен поглед на Добромир. Да се изправи не му носеше тежест, нито щеше да му се хвърли на врата когато научи. По-вероятно бе да му прережа гърлото.

— Слушам. — скръсти ръце пред гърдите си и вирна вежда в очакване.

— Аз... Аз съм. — затвори очи и вдиша дълбоко, а аз стиснах ръката ѝ по-силно напомняйки, че съм до нея. — Аз съм баща ти. — произнесе тихо, но отчетливо, а тя застина. Наблюдавах я очаквайки реакция, но такава не последва. Стоеше скована и мигаше насреща му опитвайки да възприеме информацията, която ѝ сервира така тактично. За миг изгуби баланс и побързах да я хвана, но вдигна ръка когато си го възвърна.

— Д-добре съм. — заекна, но трепереше като лист.

— Ела, да седнеш. — подканих я и я оставих да върви сама, но ръката ми беше на гърба ѝ за всеки случай. Иво отвори бутилка вода и ѝ я подаде, но тя отказа поклащайки глава. Погледна ме, а аз му кимнах и я остави обратно на масата.

— Мисля, че не те разбрах правилно. — вдигна поглед към него, а той седна обратно на мястото си.

— Разбра ме. Аз съм–

— Не смей. — изсъска през стиснати зъби. — Не го изричай. Не заслужаваш да се наречеш баща. — в очите му се видя колко наранен остана от думите ѝ, което ме озадачи. Отново имаше нещо покрито, а това вече нямаше да го преживее. — Кажи ми само едно. Защо? Защо се върна след толкова години? — очите ѝ се изпълниха със сълзи.

— Никога не съм искал да страдате.

— Замълчи! — извика и тропна по масата с юмрук изправяйки се. Стола хлопна на студения цимент, а последвалата тишина можеше да накара и мъртвец да потрепери. — Не ме интересува какво си искал, защото страдах! Колко страдах само! Изгубих мама, сестра ми издъхна в ръцете ми, останах съвсем сама с дете на ръце и руската мафия по петите ми. Ти къде беше? Хм? Къде беше желанието ти да се чувствам щастлива и спокойна? — сълзите ѝ мокреха лицето докато върху него се изсипваха болката, гнева и разочарованието, които са тровели душата ѝ през всички тези години. А може би трябваше да стане така, за да продължи напред? Може би точно тази капка трябваше да прелее чашата, за да се излее напълно и да ѝ олекне. — Но стига. — беше стряскащо спокойна докато обръща гръб и тръгва към вратата.