Love Triangle (BG Fanfiction)

Глава осма

Гледната точка на Мелъди:
   Днес направо летя от щастие. Още от сутринта денят ми започна хубаво, въпреки че е понеделник. Събудих се без досадната аларма на телефона, защото заради някакви събрания в университета ни викаха чак от следобед и успях да се наспя добре. И това всъщност не е най-важната причина. Това заради, което всъщност цял ден не съм свалила глупавата си усмивка от лицето е, че с Тайлър правим две седмици от както сме заедно или по-скоро от първата ни среща. Това е първата ми по-сериозна връзка от раздялата ми с Джъстин насам. Разбира се, след него имаше няколко приспивания с момчета, които обикновено срещах по клубовете, но нищо по-сериозно. Тогава просто исках да му го върна, а сега мисля, че ще се получи нещо от това с Тайлър. Днес за щастие въпросният човек, който се опитвах да избягвам, не беше идвал на лекции, защото не го бях забелязала никъде. И по-добре като се замисля, достатъчно съм се измъчвала заради него.
   В момента вече бях приключила с университета и смятах да изненадам Тайлър в офиса му. Мислех да го поканя да излезем някъде, ако вече е свършил с работата си или пък да отидем у нас. Тъй като не знаех къде точно е сградата, в която е той, трябваше да се поровя в интернет и да намеря адреса. Не ми отне много време. Извиках си такси и му съобщих къде да ме заведе. Пътя до работата му беше дълъг и добре, че се разубедих да вървя пеша, защото само с кола пътувах около двадесет минути. Таксито ми излезе малко по-скъпо от обикновеното $2,60 за разстоянието от университета до нас, но все пак имаше повод и си заслужаваше.
   Сградата си личеше, че е от по-новите и модерни постройки. Цялата отвън беше направена с тъмно синьо стъкло, през което не се виждаше много. Беше и доста висока, та ми се стори малко вероятно Тайлър да погледне надолу и да ме забележи. Влязох във фоайето и се насочих към рецепцията.

- С какво мога да ви помогна? – попита ме блондинката, стояща зад компютъра си, без да си дава зор дори да ме погледне.
- Търся Тайлър Пейн. – отговорих ѝ аз.
- Много хора търсят господин Пейн. Имате ли уговорен час за среща с него?
- Не, но...
- Тогава ще трябва да си запишете. – каза ми надуто кифлата и защрака по клавиатура като отново не си направи труда да си вдигне главата към мен. Погледнах табелката с името ѝ. Казваше се Лилия.
- Добре тогава, Лилия, ще съобщя на гаджето си, че не сте искали да ме пуснете при него. – обидено казах и се завъртях уж, за да си тръгна. Трябваше само да изчакам 3... 2... 1 и ...
- Съжалявам, госпожице Бътлър, не Ви разпознах. Веднага ще Ви заведа при господин Пейн. – блондинката стана от стола си и ме насочи по коридора с асансьора. Натисна копчето за последния етаж на сградата и ме погледна. – Щом стигнете последният етаж ще видите, че може да се свие наляво или надясно. Вие ще тръгнете на ляво и смятам, че няма начин да пропуснете единствения кабинет в тази посока. – опита се да се пошегува тя и се засмя престорено. Не си направих труда да ѝ отвърна с нещо. Тази Лилия не ми харесваше. Още щом разбра коя съм започна да ми се подмазва. Такива хора просто не заслужаваха доброто ми отношение. Тя видя, че няма да ѝ се получи номера и отново стана сериозна. – А там пред кабинета ще бъде неговата секретарка, която ще го уведоми, че сте дошла.
- Благодаря. – казах, а тя остави вратите да се затворят.