Love Triangle (BG Fanfiction)

Глава двадесет и трета

Гледната точка на Мелъди:
/Една седмица по-късно/
   Минаха цели седем дни от катастрофата и аз най-накрая можех да се прибера у дома. Не знам защо ме държаха толкова време в болницата, при положение, че не бях чак толкова тежко пострадала. Нямах нищо счупено и след третия ден вече се чувствах достатъчно добре, за да ме изпишат, но лекаря отказа. Трябвало да остана под наблюдение в случай, че се объркало нещо. Благодарна съм на Джъстин, че ми донесе дрехи, защото нямаше да оцелея само с тези от болницата. Честно казано бяха ужасни и страшно неудобни.
   Това, че с Джъстин отново сме само приятели, донякъде ме радва. Разбира се, бях шокирана, когато ми призна, че все още е влюбен в мен, но сега когато живота ми отново започна да се нарежда и срещнах Тайлър, не искам да развалям нещата заради една стара любов, която не се знае колко ще продължи. Може Джъстин да мисли така сега, но не се знае, когато се събуди утре, какво ще му се върти в главата. Не искам да му дам шанс, за да се събуди една сутрин и да ми каже, че се е объркал и всъщност не изпитва нищо към мен. Няма да го преживея отново. Не и от него.

- Готова ли си да се прибереш? – чух глас и се обърнах, за да видя човека, за който си мислих до преди малко.
- Да, нямам търпение да се махна от тук.
- Трябва ли ти помощ с багажа? – попита ме и огледа вече събраната чанта, която стоеше върху болничното легло.
- Не. – отговорих и прегледах още веднъж банята в стаята си, за да се уверя, че не съм забравила нещо.
- Тогава ще го сваля долу в колата и те чакам. Трябва да подпишеш някакъв документ преди да излезеш.
- Добре, идвам след малко.

   Джъстин взе багажа ми и тръгна, а малко след това, го последвах и аз. Използвах асансьора, за да сляза отново долу и се приближих към жената, която стоеше зад бюрото пред входа на болницата, пишейки нещо на компютъра си. Застанах пред нея и тя ме погледна. Не каза нищо, а просто ми подаде някакъв лист с имената ми, на който пишеше, че ме изписват и разни други неща, които не прочетох. Подписах и го върнах обратно. Отново не получих отговор затова сметнах, че работата ми тук приключи. Запътих се към изхода на болницата, готова да подишам малко чист въздух. Е, доколкото може да е чист въздуха в Лос Анджелис, разбира се.
   Джъстин вече ме чакаше в автомобила си, който беше паркиран отпред. Отворих вратата и се настаних на мястото до шофьора. Беше много упорит и настоя да ме закара до вкъщи. Изтъкна причините, че не бива да използвам такси в моето състояние. Състоянието ми всъщност си беше наред, но той естествено отказа да го повярва.