Love Triangle (BG Fanfiction)

Глава дванадесета

Гледната точка на Мелъди:

- Колко още ще пътуваме? – попитах Джъстин сигурно за пети път.
- Още малко. Не са минали и петнадесет минути, а ти само мрънкаш.
- Аз ли мрънкам?
- Да.
- Е, добре, но ако и ти беше насред морето с един идиот, който току-що се е научил да кара лодка и е влязъл прекалено навътре и сега не знае на къде е брега, за да обърне, щеше да мрънкаш повече и от мен.
- О, не, Мел, уверявам те това е невъзможно. А и знам на къде да обърна лодката. – каза, но извъртя поглед.
- Лъжеш. Нямаш си никаква представа от къде дойдохме.
- И какво от това? Все ще се оправим. – отговори ми спокойно.
- Добре, дай си телефона. Ще звънна на приятелките ми. – реших да предприема нещо, защото ако зависеше от Джъстин щяхме да се возим в морето още с часове.
- Ами... не го нося.
- По дяволите. И моя го оставих в стаята си.
- Е, тогава да не чакаме никаква помощ.
- Значи си признаваш, че се изгубихме насред морето.
- Да, но нищо не е загубено все още. – каза Джъстин и в същия момент от мотора на лодката се чуха няколко последователни изръмжавания. Двамата се спогледахме, а мотора взе, че съвсем изгасна.
- Та какво казваше? – погледнах го и повдигнах вежда.
- Свършило ни е горивото. – извести ме като пренебрегна погледа ми „нали ти казах“.
- Имаме ли резервно?
- Едва ли ще има, но провери под седалките. – наведох се и тъй като бяхме насред морето малката лодка се клатеше, а задните ми части се допряха до тялото му. Както казах малка лодка. Завъртях се така, че да не се докосваме и опитах отново да се наведа и да погледна. Там нямаше нищо.
- Няма.
- Сигурна ли си? Я, провери пак. – усмихна ми се развеселено.
- Като ти казвам, че няма, значи няма. А за това, че най-вероятно просто искаш отново да огледаш задника ми, ще си затворя очите.
- Днес май нямам късмет. – сега пък се намръщи.
- Не се притеснявай и моя ден не е от най-добрите. Все пак съм тук с теб, насред морето, без гориво и начин да се измъкна. – казах и седнах на една от двете седалки.
- Не звучи толкова зле колкото си мислиш. Поне ще имаме време да си поговорим. – и той се настани до мен.
- А никакви такива. Ще мълчиш. Загуби си правото на разговори с мен отдавна.
- Завинаги ли ще го помниш?
- Мхм.
- А не може ли просто да бъдем приятели? Заради доброто старо време. Какво ще кажеш?
- Ще си помисля.
- Е, това е добре и без това тук друго не можеш да правиш.
- Мога да се пробвам да те хвърля зад борда. После като ме намерят ще кажа, че просто не си издържал на напрежението да бъдеш с мен и затова сам си се хвърлил насред океана.
- Колко оригинално. – отвърна ми Джъстин и завъртя глава. – Хей, Мел, нали все още можеш да плуваш?
- Да, разбира се, щом се налага. – отвърнах му тъй като наистина можех да плувам, но не много добре.
- О, повярвай ми налага се. – каза ми той и преди да осъзная какво става Джъстин ме хвана през кръста и ме хвърли във водата. Дори нямах време да изпищя, защото веднага потънах надолу и нагълтах от солената вода. Изплувах и започнах да кашлям и да плюя. Какво, мамка му, му ставаше на този? Да не е решил да ме дави?
- Джъстин, смятай се за мъртвец. – успях да му извикам из между кашлиците, а той се хвърли при мен и ме опръска отново. Закрих лицето си с ръце макар че нямаше смисъл, защото вече цялата бях мокра. – За какво изобщо беше това? По нескопосан опит да се отървеш от бившето си гадже не съм виждала.
- Не целях това. Просто забелязах онзи кораб ей там. – посочи ми по-скоро малка яхта останала във водата. – И реших, че може да има някой, който да ни помогне.
- Сериозно? И не можа да ми го кажеш преди да ме изръсиш в морето като чувал с картофи.
- Ами можех, ама кой знае дали щеше да се съгласиш. А и така беше по-забавно.
- Аз не мисля така.
- Добре, другия път първо ще те питам.
- Друг път? Не смятам, че трябва да има друг път.
- Както кажеш, принцесо, но все някога може да се случи отново. – намигна ми нахално.
- Можеш само да си мечтаеш. – изплезих му се и го опръсках с вода. Започнах да плувам, за да стигна до кораба, но незнайно как Джъстин взе, че ме изпревари. Когато стигнах той вече беше там и ми подаваше ръка, защото опитите ми да се покатеря сама на палубата бяха трагични. Хванах ръката му и той ме издърпа горе.
- Добре ли си? – огледа ме той. И то по скоро не защото може да ми има нещо, а защото бялата рокля, с която бях, беше толкова мокра, че прозираше така все едно можех и без нея да мина. Разбира се, тялото ми не беше нещо, което не беше виждал, но все пак не ми се мисли какво му минава през главата в момента.
- Да. – отвърнах, но в същия момент потръпнах от вятъра, който духаше и обвих ръце около себе си.
- Студено ли ти е?
- Ами как няма? Цялата съм вир-вода.
- Мхм, да те стопля? – разпери ръце очакващ да се сгуша при него. Замислих се за момент. Колкото и студено да ми беше не трябваше да го правя. Първо, че в момента си имам страхотно гадже, с което не искам да си развалям отношенията и второ – той също си имаше кучката Ейвъри. Просто не ми се виждаше правилно, а и само щеше да усложни и без това сложните взаимоотношения между нас. Джъстин схвана, че няма да отида при него и бавно пусна ръцете си отново до тялото.
- Няма никой на лодката, нали? – попитах, защото до сега би трябвало някой да е забелязал, че сме тук.
- Не. И радиостанцията е развалена. Няма как да повикаме помощ.
- Ох, не е истина просто. Какъв е този мой лош късмет? – промърморих под носа си и се обърнах към Джъстин. – И сега какво? Завинаги ли ще си останем тук?
- Не, само че ще трябва да изчакаме или собствениците да се върнат, или да мине някой друг кораб.
- Което може и да е след седмица.
- Пак мрънкаш. Ако ти се плува до брега хайде, давай. Не те спирам.
- Да бе, как ли пък не. Само искаш да се отървеш от мен.
- Не знам как въобще се досети. Да не си станала ясновидка? – попита той. Погледнах го и присвих очи. Значи пък сега ме обиждаше. До одеве бяхме на вълна „принцесо това, принцесо онова“, а сега твърдеше, че съм някаква вещица. Е да му имам и биполярния характер.
- Ще проверя дали няма някакви дрехи тук, защото иначе ще замръзна. – известих го като не спирах да му се цупя. Отворих двете вратички на помещението, което би трябвало да е каютата и слязох по стълбите в него. Беше доста малко пространство с много прозорчета. Имаше малък ъглов диван с две доста тесни части и няколко закрепени за пода шкафове. Пробвах да ги отворя, но бяха заключени.
- Тези тук не стават ли? – попита Джъстин и посочи дрехите под седалката на дивана. Дори не бях усетила, че е слязъл след мен. Тъкмо щях да му отговоря, че като няма друго и тези стават, но тогава се сетих, че му бях сърдита. Направих буквално една крачка и се разрових в дрехите. Бяха мъжки и в по-голям от моя размер. Харесах си възможно най-малкия панталон и една синя тениска.
- Сърдиш ли ми се? – попита ме. Идиот, естествено, че се сърдя.
- Не.
- Добре. – ама той сериозно ли?
- Да. Нима не виждаш? – промених си отговора.
- Е, последно какво - да или не? – горкото момче. Само го мъчех. Изглеждаше сериозно объркан.
- Да. – заявих му аз. – Защо ти бе да ме обиждаш?
- Кога съм те обидил?
- Нарече ме вещица.
- Не съм казвал нищо подобно. Измисляш си.
- О, значи сега ми казваш, че си фантазирам всичко това. Така ли?
- Ооо, Мел, с теб не може да се спори. – каза ми за последно и започна да разкопчава копчетата на ризата си. Нямах никаква представа какво прави, но го зяпах доста захласнато. Той свали ризата и откопча дънките си.
- Какво правиш? – успях да се съвзема и да попитам. Завъртях се с гръб, защото се страхувах да не се подам на изкушението.
- Преобличам се. Най-добре и ти да го направиш, че да не настинеш.
- Добре, но искам да излезеш.
- Има ли смисъл да споря?
- Не.
- Хубаво. – мина покрай мен и излезе отново навън. Огледах се дали наистина го няма и чак тогава свалих мократа рокля от себе си. Облякох панталона, но преди да успея да се намуша в блузата Джъстин се върна.
- Какво правиш тук? – викнах и успях да сложа дрехата така, че да ме закрие.
- Спокойно де. Видях, че имаше няколко бутилки с вода на пода, за тях се върнах. – влезе, и се завъртя покрай мен, а аз заедно с него. Взе водата и пак се изкачи по-стълбите.
- Не разбирам какво толкова криеш. – обърна се и ми измърмори недоволно.
- Ами предполагам, че бившите гаджета не се събличат голи едни пред други.
- Да, сигурно. – каза и се завъртя отново към изхода, но си удари главата в касата на вратата.
- Ха, това е Божие наказание.
- Най-голямото Божие наказание за мен си ти. – отвърна ядосано и излезе. Тъпанар. Сложих си тениската на спокойствие и се качих на палубата.

***
   През последните няколко часа с Джъстин се избягвахме. Той беше долу в каютата, а аз тук горе. Но най-накрая склони да седне при мен на палубата. Напрежението между нас от следобеда го нямаше. Беше се стъмнило и духаше доста силен вятър, но на мен ми беше приятно. Харесваше ми тишината. Единствено се чуваха вълните на морето, но това беше успокояващ звук, на който много се наслаждавах.

- Извинявай, не съм искал да те обидя. – проговори първи той.
- Добре и аз извинявай. Не трябваше да ти викам така.
- Мхм, но все пак аз съм си виновен.
- Няма да отричам. – пошегувах се и опитах да повдигна настроението му, а той само леко ми се усмихна.
- Какво ще правим сега? Ами, ако наистина никой не дойде? – притеснено ме погледна.
- Спокойно, все ще се измъкнем някога. Не се чувствай виновен. Най-вероятно капитана на кораба утре ще дойде, ще му обясним ситуацията и ще го помолим да ни откара до брега.
- Права си. Така ще стане. – отново настана тишина. – Ако искаш да поспим малко?
- Добре. – съгласих се и слязохме в каютата. Светнахме лампата, за да не се спънем и всеки си седна на своята част от дивана. Беше много неловко.
- Аз май, че ще поостана още малко навън. Ти заспивай. – каза той след известно време и стана.
- Сигурен ли си? Не ми пречиш.
- Сигурен съм. – отвърна и дойде до мен. Наведе се и много нежно постави една целувка върху челото ми. – Лека нощ, принцесо моя. – прошепна съвсем тихо и излезе.
  
   Остави ме меко казано шокирана. Легнах и се настаних удобно до колкото се може. Замислих се за всичко през този ден. С Джъстин се държахме като някакви деца и през цялото време само се заяждахме, но накрая всичко отново беше нормално. Беше, както преди. Беше, както когато бяхме заедно. Защо се почувствах толкова щастлива от думите му? Не би трябвало да е така. Не би трябвало всеки път като го видя стомаха ми да се преобръща все едно, че го виждам за първи път. Би трябвало да съм му ядосана, сърдита за това, което ми причини, но не, истината е, че не съм. Само се опитвам да бъда такава. Затворих очи.
   Ах, само как ми се иска да се върнем в дните, където всичко беше перфектно. Тогава бяхме заедно и бяхме много щастливи. Бяхме влюбени. Нямам никаква представа как или какво се случи, че да се стигне до тук, но може би просто вече беше дошъл краят на връзката ни и може би беше за добро. От раздялата ни насам си повтарях непрекъснато точно тези думи. Мислех си, че все някога ще успея да повярвам в тях достатъчно, че да преодолея Джъстин, но засега нямаше никакъв шанс. Част от мен все още мислеше за него, все още я беше грижа и все още го обичаше. Точно както каза той.