Love Triangle (BG Fanfiction)

Глава седемнадесета

Гледната точка на Мелъди:
/Няколко дни по-късно/
   Не е за вярване колко бързо се изниза тази една седмица. Имам чувството, че все едно вчера пристигнахме в хотела, а днес си тръгваме. Още по-лошото е, че досадните лекции по икономика в университета пак започват. Хубавата новина е, че вече Скарлет няма да се оплаква от това, че момчетата не я забелязват. Онази вечер излязоха с Остин като тя до последно не знаеше, че това е той, но когато се прибра беше по-щастлива от всякога. Никога не я бях виждала толкова усмихната преди. Определено нещата между тях щяха да станат още по-сериозни след като се приберем у дома, а това за жалост е днес. Най-омразната ми част от една почивка беше събирането на багажа. Не обичах да го правя преди да замина, а какво остава да го събирам преди да си тръгна.
   Именно заради тези проклети куфари, ми се наложи да стана в пет сутринта. Трябваше да се изкъпя, да се облека с дрехите за пътуването, защото ни чакаше дълъг път и нямаше да имаме възможност да посетим плажа за последно. След като се изкъпах, изсуших косата си и облякох дрехите си, започна голямото опаковане. Всичките ми дрехи трябваше да се озоват от гардероба в куфара, но изобщо не ми занимаваше. Защо не можеше да имам една магическа пръчица и всичко да стане от само себе си? В крайна сметка се примирих с положението си и малко по малко започнах да изпразвам гардероба, докато куфара започна да се пълни. Всичко стана изненадващо много по-приятно и лесно, след като си пуснах малко музика от телевизора. Добре, че имаше богат избор от музикални програми.
   Най-после приключих с багажа и получих съобщение от Скарлет, че с Ария ме чакат долу в ресторанта. Искаха да закусим преди да тръгнем на път. Огледах стаята за последно, за да видя дали не съм забравила нещо, взех куфарите си и напуснах. Първо щях да мина през рецепцията, за да оставя картата. Влязох в асансьора и натиснах копчето, което беше за първия етаж. Винаги съм мразела мелодиите в асансьорите. Толкова са досадни. Изобщо не правят пътуването по-приятно, както си мисли този, който ги е измислил. Скоро вратите се отвориха и аз пристъпих във фоайето. Запътих се към рецепцията, където отново на смяна беше госпожицата, която ни обслужи, когато се настанявахме.

- С какво мога да помогна? – попита тя.
- Днес си тръгваме, така че ето ключа от стаята. – обясних накратко и й подадох картата, с която се отключваше и заключваше.
- Много благодаря. Може ли името на резервацията, за да Ви отпиша? – помоли ме учтиво.
- Ария Нелсън. – казах името на Ария, понеже тя беше правила резервацията.
- Да, обърканите стаи, спомням си. Още веднъж се извинявам за това и дано сте си прекарали добре.
- Не се тревожете за това и да всичко беше прекрасно. Лека работа. – пожелах на жената, чието име не знаех и се запътих към ресторанта, където предполагам са двете ми приятелки.