Love Triangle (BG Fanfiction)

Глава двадесет и четвърта

Гледната точка на Джъстин:
   На следващата сутрин всичко си беше нормално. Сякаш отново живеем заедно и всеки знае какво да прави. Например докато Мел е в банята, аз приготвям закуската, а после докато аз се оправям, тя прави кафето. И накрая и двамата сме на масата. Разликата е в това, че неловка тишина ни е налегнала от сутринта. Нямах никаква идея за какво се предполага, че трябва да си говорим и за това просто ѝ съобщих какво смятам да правя после. Тъй като щях да остана няколко дни в апартамента на Мелъди, ми трябваха чисти дрехи, а това не го бях предвидил. И щеше да се наложи по-късно да мина през нас и да си взема някои неща. Няма да мога да изкарам още един ден с тези мръсни дрехи.

- Сега ли си тръгваш? – попита ме Мел.
- Първо, както ти обясних и преди малко, не си тръгвам, а отивам да си взема багаж за престоя ми тук. И второ, да тръгвам след като закусвам.
- Ура. – извика тя ентусиазирано и се зае да раздига масата. Не, че бях приключил да се храня, но целта ѝ явно беше да ме изгони.
- Толкова ли ти беше лошо с мен? – намръщих се аз. Тя се обърна към мен със сериозно изражение и каза:
- Да. – а след това ми се ухили.
- Кофти, защото след няколко часа пак ще сме заедно. – отвърнах ѝ аз.
- Знам и още не мога да те разбера. Защо толкова настояваш да останеш при мен?
- Защото е моя вината да си в това състояние. – казах, от части, за да я накарам да спре да пита и от части, защото вината наистина е моя. Знам, че всички се измъкнахме живи, леко понатъртени и с някоя друга рана, но все пак още мисля за това какво можеше да стане. Макар че другите се разбраха да не повдигат тази тема, защото знаят, че се самоизмъчвам заради станалото, аз просто не мога да го забравя.
- О, моля ти се. Знаеш, че не те виня за станалото. Разбрах, че катастрофата е била заради другия шофьор, не заради теб. – отново ми напомни.
- Дори да е така, аз пак имам вина. Можех да успея да ви спася, ако не се бях разсеял.
- В такъв случай вината е и моя, защото заради мен се разсея.
- Не е вярно. Ти не си въобще виновна. Ти пострада заради мен. – опитах се да ѝ обясня.
- Стига. Вече не искам да чувам и една дума свързана със катастрофата. Ясно ли е? – изкомандва Мел. Стана от стола си и ме издърпа от моя. Преди да осъзная какво става, тя вече ме прегръщаше. Хич не го очаквах нещо такова и стоях като дърво докато ръцете ѝ обвиха тялото ми. Съвзех се на минутата и я прегърнах в отговор. Май, че имаме напредък. – Сутрин е и аз не искам да водим този разговор сега, натъжава ме. – обясни тя.
- Добре, извинявай. – казах.
- Спри да ми се извиняваш и да те няма. – отскубна се от ръцете ми и ме избута към вратата. В бързината успях да взема само телефона и ключовете за апарамента ми. Личеше си, че няма търпение да ме разкара от тях.
- Няма що, колко мило се отнасяш с гостите си. – измрънках ѝ докато ме пришпорваше да се обувам по-бързо.
- Вярно е, че съм много гостоприемна. – отговори ми и двамата се засмяхме.
- Хубаво, значи до после. – казах ѝ преди да затвори вратата. – Нали няма да ходиш никъде?
- Тук ще съм си, Джъстин, наслаждавайки се на спокойствието да те няма. – усмихна ми се и затвори.