BESTIES , YOONMIN

one hundred and five

- джимини, ако си мислиш, че баба ти ще ни чуе, спокойно. няма как, стаята и не е точно да нашата. не се притеснявай за това. - юнги опитваше да успокои джимин, но сякаш нямаше ефект. тялото на по-малкия трепереше. сълзи се спускаха от очите му неконтролируемо и не можеше да погледна юнги в очите. - джимин, мислиш, че ще те нараня, нали?

- н-не.. - отговори му джимин, но сякаш бе несигурно и този отговор не задоволи юнги.

- погледни ме, джимин. погледни ме и ме кажи дали бих те наранил, дали бих направил нещо, което не искаш. погледни ме.

джимин изтри сълзите си и бавно извърна поглед към юнги, чиито очи вече се бяха напълнили със сълзи.

- т-ти не би ме наранил... т-ти не си него...

- точно така. - юнги се усмихна и целуна челото му. - наистина не искам да правя нещо, което не искаш, джимин...

- а-аз искам.. желая т-те много... от толкова много в-време... - джимин едва говореше заради плача, но все пак успя да накара юнги да се усмихне широко.

- обещавам ти, няма да те нараня. няма да те боли и ще бъда внимателен. и аз те желая, джимин, полудявам. не съм се чувствал така... променяш ме, джимини. и това ми харесва.