BESTIES , YOONMIN

one hundred and forty two

- според мен трябва да опаковаме намджун оппа и да го поднесем като подарък на джин оппа. - миджу се засмя и отпи от фрапучиното си, след което погледна към седящия пред нея юнги.

той и миджу обмисляха какво да купят на джин за рождения му ден, докато се наслаждаваха на приятната обстановка в близкото до дома на миджу кафене.

- не знам, - въздъхна юнги и се облегна на стола си, - толкова неща съм подарявал на джин за рождените му дни. вече съвсем не знам какво да го правя.

- не се тревожи, бебе. ще го измислим.

миджу постави ръката си върху тази на приятеля си и му се усмихна топло. юнги отвърна на усмивката, хвана силно ръката ѝ и преплете пръстите си в нейните. 

- ако искаш да тръгваме вече? - попита юнги и миджу кимна, ставайки веднага. 

двамата се хванаха за ръце, казаха довиждане на сервитьора и се запътиха към изхода. 

- джимини! от кога не съм те виждал! - силното провикване на един от седящите на близката до изхода маса мъж накараха юнги да замръзне на място. сякаш сърцето му спря, чувайки това име.

юнги се обърна. бавно и несигурно. първото нещо, което привлече вниманието му бе русо момче, което ходеше бързо с усмивка право към човекът, който го бе повикал.

четири години. четири години се бяха изминали откакто юнги бе видял за последно джимин. 

изведнъж силна болка прободе сърцето му. прииска му се да заплаче. да извика. болката се усили когато погледите им с джимин се срещнаха. русокоското ококори очи и веднага след това, сълзи започнаха да се стичат от очите му. 

двамата се гледаха. не отделяха поглед един от друг. юнги стисна ръката си в юмрук и позволи на една сълза да се стече бавно по бузата му, след което се обърна и с бърза крачка излезе от кафенето.

чу как джимин извика името му. но не се спря. продължи да върви напред, държейки ръката на миджу. 

- юнги, спри - миджу стисна ръката му, спирайки го по средата на улицата. - кой беше това? добре ли си?

юнги погледна миджу и ѝ се усмихна. - нищо ми няма, добре съм. той... ми е най-добър приятел.

миджу погледна юнги и повдигна вежда. - но, юнги... най-добрите приятели не се гледат по този начин...

THE END.

-

'' It's alright if you run out of breath, no one will blame you ..

  It's okay to make mistakes sometimes, because anyone can do so .. ''

тези думи са твои, джонгхьон. как ми се иска да можех да ти ги кажа. адски. много. ми се иска да не бе ставало така. обичам те, зайче малко. дано си на по-добро място.

искам да благодаря на всички ви за подкрепата, която ми оказахте. на мен и на тази история. благодаря ви. значи много за мен, наистина.

не знам дали сте задоволени от края, но аз съм доволна от себе си.

и исках да споделя идея, която ми се върти в главата тези дни... както виждате, краят е отворен. и ми дойде идея за втора книга, която ще е продължение на тази, но в доста по кратък вариант вероятно. не съм обмислила всичко толкова добре, ноо да си знаете, че имам подобна идея.

засега обаче се фокусирам върху историята, която ще пусна утре. :v

благодаря ви още веднъж. благодаря за всеки вот, коментар, за всичко. благодаря ви за тези 70к четения... гледам ги и не го вярвам лол 

ох рева в момента, не мога да повярвам, че се разделям с тази история... 

благодаря ви, обичам ви <3